Освен това явно мислеше и че съществуват далеч по-важни неща от поддържането на недвижимата собственост. Когато натисна звънеца на иначе доста хубавата стара къща, насред избуялата рододендронова гора, няколко парчета от гипсовата фасада изпопадаха.
Това май беше единственият резултат, като се изключи фактът, че нещо откъм задната страна на къщата започна да вие. Или някакви неща.
Отново заваля. След известно време Ваймс се усети за достойнството на поста си и предпазливо заобиколи сградата на безопасно разстояние от стените.
Стигна до тежка дървена порта в тежка дървена стена. В пълен контраст с пълната запуснатост на останалата част от къщата, тази изглеждаше сравнително нова и много солидна.
Почука. Това предизвика нов залп от странни свирещи звуци.
Вратата се отвори. Нещо ужасно се надвеси над него.
— А, добри ми човече! Знаеш ли нещо за чифтосването? — изгърмя то.
В Наблюдателницата беше тихо и топло. Керът слушаше съскането на пясъка в пясъчния часовник и се съсредоточи върху лъскането на нагръдника си. Вековните петна бяха отстъпили пред бодрата атака. Той блестеше.
С лъскавите нагръдници човек беше наясно. Странностите на града, където имаха всичките тези закони и се съсредоточаваха върху незачитането им, му идваха в повече. Но един лъскав нагръдник беше просто нагръдник, дето добре са го излъскали.
Вратата се отвори. Той се взря над старинното писалище. Там нямаше никой.
Опита още няколко усърдни търкания.
Разнесе се неясният шум от някой, на когото му е писнало да чака. Две ръце с морави нокти сграбчиха края на писалището и лицето на Библиотекаря бавно изникна пред погледа му като кокосов орех в ранно утро.
— Уук — рече той.
Керът се опули. Внимателно му бяха обяснили, че, противно на външния вид, правилата, валидни за животинското царство, не се отнасят за Библиотекаря. От друга страна, самият Библиотекар не проявяваше кой знае какъв интерес към подчинението и на правилата, валидни за човешкото царство. Беше една от онези малки аномалии, които човек просто приема.
— Здравей — несигурно каза Керът. („Не му викай «момче», нито го потупвай по рамото, това винаги го раздразва.“)
— Уук.
Библиотекарят ръгна писалището с дълъг, многоставен пръст.
— Какво?
— Уук.
— Моля?
Библиотекарят завъртя очи. Странно беше, помисли си той, че т.нар. интелигентни кучета, коне и делфини никога не срещаха никакъв проблем да посочат на човеците жизненоважната новина, т.е. че трите деца са се изгубили в пещерата, или че влакът се кани да поеме по линията, която води към взривения мост или нещо подобно, докато той, само на шепа хромозоми разстояние от носенето на жилетка, имаше трудности да убеди средностатистическия човек да влезе на сухо и да се скрие от дъжда. С някои хора просто не можеше да се говори.
— Ууук! — каза той и направи знак.
— Не мога да напусна офиса — каза Керът. — Имам Заповеди.
Горната устна на Библиотекаря се дръпна назад като щора.
— Това усмивка ли е?
Библиотекарят поклати глава.
— Някой да не е извършил престъпление? — попита Керът.
— Ууук.
— Лошо престъпление?
— Ууук!
— Като убийство?
— Ииик.
— По-лошо и от убийство?
— Ииик! — Библиотекарят се метна към вратата и нетърпеливо заподскача нагоре-надолу.
Керът преглътна. Заповедите са си заповеди, но това беше нещо друго. Хората в този град бяха способни на всичко.
Той се намъкна в нагръдника си, наниза искрящия шлем на главата си и се отправи към вратата.
После си спомни задълженията си. Върна се при писалището, намери парче хартия и старателно написа: „Вън В Битка С Престъпността. Моля, Елате По-Късно. Благодарим.“
И излезе на улицата, неопетнен и неустрашим.
Върховният Старши Учител вдигна ръце.
— Братя, да започваме…
Толкова беше лесно. Единственото, което трябваше да направи, беше да канализира онзи огромен, отвратителен резервоар от ревност и раболепно негодувание, които Братята притежаваха в такова изобилие, да впрегне ужасната им, делнична неприязън, която притежаваше сила, сама по себе си по-голяма и от бучащо зло, след което да отвори собственото си съзнание…
… на мястото, където бяха драконите.
Ваймс се озова сграбчен за ръката и въвлечен вътре. Тежката врата се затръшна зад гърба му с решително щракване.
— Това е Лорд Планиновесел Смехолюспест Замахнинокти III на Анкх — каза призракът, облечен в огромна и страховито подплатена броня. — Знаеш ли, аз наистина мисля, че той не може да се справи с напъна.
— Не може ли? — рече Ваймс, отстъпвайки назад.