— Наистина сте нужни двама.
— Нужни сме, нали — прошепна Ваймс, а плешките му се опитваха да си пробият път навън през оградата.
— Би ли направил тази услуга? — избумтя нещото.
— Какво?
— О, не издребнявай, човече. Просто трябва да му помогнеш да се вдигне във въздуха. Аз съм, дето имам да върша трудната работа. Знам, че е жестоко, но ако не успее тази вечер, тогава — чака го сатъра. Оцеляват най-приспособените и прочее, нали се сещаш.
Капитан Ваймс съумя да се овладее. Той очевидно се намираше в присъствието на някаква сексуално извратена потенциална убийца, поне доколкото можеше да се определи някакъв пол под странните многослойни одежди. Ако не беше жена, тогава репликите „аз съм, дето имам да върша трудната работа“ дадоха плод за умствени разсъждения, които още дълго време щяха да го преследват. Знаеше, че богатите хора правеха нещата по различен начин, но това беше вече прекалено.
— Мадам — студено каза той, — аз съм офицер от Нощната стража и трябва да ви предупредя, че предложеният от вас начин на действие нарушава градските закони… — както и тези на няколко от по-консервативните богове, добави наум, — и трябва да ви посъветвам незабавно да освободите невредим Негова светлост…
Фигурата го зяпна удивено.
— Защо? — рече тя. — Това си е моят скапан дракон.
— Изпий още едно, не-Ефрейтор Ноби, а? — несигурно каза Сержант Колън.
— Нямам нищо против да го направя, не-Сержант Колън — отвърна Ноби.
Бяха се заели насериозно с незабележимостта. Това изключваше повечето от кръчмите от Морпоркската страна на реката, където много добре ги познаваха. Сега се намираха в една доста елегантна кръчма в търговската част на Анкх, където бяха толкова небиещи на очи, колкото те си знаеха. Останалите посетители си мислеха, че са някакъв вид кабаре.
— Мислех си — рече Серж. Колън.
— Какво?
— Ако си купим една-две бутилки, бихме могли да си идем вкъщи и тогава наистина ще сме незабележими.
Ноби помисли малко върху това.
— Но той каза, че трябва да си държим ушите отворени. Предполага се, как го каза той, да разкрием нещо.
— Можем да го направим и вкъщи — настоя Колън. — Бихме могли цяла нощ да слушаме, и то силно.
— Т’ва е добра идея — каза Ноби. Всъщност, колкото повече мислеше за нея, тя му се струваше все по-хубава и по-хубава.
— Но най-напред — заяви той, — трябва да направя едно посещение.
— И аз — каза сержантът. — Тая работа с разкриването те хваща след малко, не е ли така?
Излязоха, залитайки, на уличката зад кръчмата. Горе грееше пълна луна, но през нея минаваха няколко парцаливи облака. Двойката незабележимо се тресна един в друг в тъмнината.
— Това ти ли си, Разследвател Сержант Колън? — попита Ноби.
— Точ’тъй! А сега можеш ли да разкриеш вратата към клозета, Разследвател Ефрейтор Нобс? Търсим ниска, тъмна врата с неугледен вид, ха-ха-ха.
Чу се поредица от дрънчене и приглушени ругатни от Ноби, докато той се запрепъва по улицата, последвани от вой, когато една от безбройните сиви котки на Анкх-Морпорк пробяга между краката му.
— Чие си, маце — рече Ноби, под сурдинка.
— Нуждата не чака — каза Серж. Колън и се озова срещу някакъв сгоден ъгъл.
Собствените му размишления бяха прекъснати от ръмженето на ефрейтора.
— Ти ли си това там, Сержант?
— За теб Разследвател Сержант, Ноби — учтиво напомни Колън.
Гласът на Ноби беше припрян и внезапно много трезвен.
— Не вдигай врява, Сержант, но току-що видях да прелита дракон!
— Виждал съм да прелита конска муха. И обикновена муха. И листна въшка даже съм виждал да прелита. Но никога не съм виждал дракон да прелита.
— Разбира се, че си, тъпак такъв — нетърпеливо каза Ноби. — Слушай, не се будалкам. Имаше крила като… като… като страхотни големи крила!
Сержант Колън се обърна величествено. Лицето на ефрейтора така беше пребледняло, че се открояваше в тъмнината.
— Честно, Сержант!
Сержант Колън обърна очи към мокрото небе и към окъпаната от дъжда луна.
— Добре, покажи ми.
Зад гърба му долетя шумът от плъзгане и няколко керемиди се размазаха на улицата.
Той се обърна. И там, на покрива, стоеше драконът.
— На покрива има дракон! — изгъргори той. — Ноби, това там е дракон на покрива! Какво да правя, Ноби? На покрива има дракон! Гледа право в мен, Ноби!
— Като начало, можеш да си вдигнеш гащите — обади се Ноби иззад най-близката стена.
Дори и лишена от пластовете й защитно облекло, Лейди Сибил Рамкин си оставаше внушително висока. Ваймс знаеше, че варварските народи от централните земи имаха легенди за огромни, облечени в ризници, в метални сутиени, яхнали яки коне девици, които се спускат над бойните поля и отнасят мъртвите воини, щом паднат, в един величествен, разгулен нов живот, докато пеят с приятно мецосопрано. Лейди Рамкин можеше да е една от тях. Тя би могла да отнесе цял батальон. Когато заговореше, всяка дума беше като мощен удар по гърба и звучеше с аристократичната самоувереност на съвършеното добро възпитание. Самите гласни биха могли да разцепят тиково дърво. Рунтавите предци на Ваймс бяха свикнали на такива гласове, обикновено от тежко въоръжени мъже на гърба на бойни кавалерийски коне, които им обясняваха защо би било такава хубава идея това, не се ли сещате, да атакуват врага и да го треснат за шестима. Краката му искаха да застанат мирно.