Праисторическите хора биха я боготворили, и всъщност, удивително точно бяха успели да издадат подобни статуи още преди хиляди години. Тя притежаваше изобилие от кестенява коса; перука, както по-късно научи Ваймс. Никой, който имаше много вземане-даване с дракони не си задържаше собствената коса за дълго.
Освен това тя носеше дракон на рамо. Беше представен като „Замахнинокти Винсент Вундеркинд от Куирм“, наричан за кратко Вини, и който като че даваше значителен принос към необичайния химически мирис, изпълнил къщата. Тази миризма просмукваше всичко. Дори и щедрото парче кейк, което тя му предложи, имаше неговия вкус.
— Това, ъъ… рамото… изглежда… много хубаво — каза отчаяно, за да поведе разговор.
— Глупости. Просто го дресирам, защото тези, които могат да седят на раменете, вървят на двойна цена.
Ваймс промърмори, че понякога е виждал дамите от обществото с малки, цветни дракони по раменете и му се струвало, че е много… ъъ… красиво.
— О, звучи красиво. От мен да го знаеш. А после си дават сметка, че това ще рече сажди, опърлена коса и курешки по целия им гръб. Пък и ноктите им се впиват. И после решават, че нещото става прекалено голямо и миризливо, и преди да се усетиш, то вече е или в Морпоркския Слънчев Приют за Изгубени Дракони, или са му видели сметката с въже около врата в реката, горкичките малки създанийца. — Тя седна, надипляйки пола, от която биха излезли платната за цяла една малка флотилия. — И така. Капитан Ваймс, нали така бяхте?
Ваймс се обърка. Отдавна споминали се Рамкиновци го гледаха откъм украсените рамки високо по сенчестите стени. Между, около и под портретите се намираха оръжията, които те най-вероятно бяха използвали, и то добре и често, ако се съдеше по вида им. Доспехи бяха наредени като аптекарски шишета покрай стените. Доста от тях, нямаше как да не го забележи, имаха големи дупки по тях. Таванът представляваше избеляла колекция от изядени от молци знамена. Нямаше нужда човек да провежда съдебно разследване, за да разбере, че праотците на Лейди Рамкин никога не бяха се измъквали позорно от битка.
Удивително беше, че тя е способна да направи нещо толкова миролюбиво, като да изпие чаша чай, например.
— Моите предци — тя проследи хипнотизирания му поглед. — Нали разбирате, нито един от рода Рамкин не е умрял в леглото си през последните хиляда години.
— Да, госпожо?
— Извор на семейна гордост, така да се каже.
— Да, гос’жо.
— Някои от тях са умрели в чужди, разбира се.
Чашата с чая заподскача в чинийката на Капитан Ваймс.
— Да, гос’жо.
— Капитан е толкова смел чин, винаги съм си го мислила. — Тя го дари с блестяща, крехка усмивка. — Искам да кажа, полковниците и т.н. са винаги толкова старомодни, майорите са надути, докато човек винаги чувства, че има някакси нещо сладостно опасно у един капитан. Та, какво трябваше да ми покажете?
Ваймс сграбчи вързопа си като пояс на целомъдрието.
— Чудех се — запъна се, — колко голям… ъъ… блатния…
Той млъкна. Нещо ужасно се случваше с долните му части.
Лейди Рамкин проследи погледа му.
— О, не му обръщайте внимание — весело каза тя. — Ударете го с възглавничката, ако ви досажда.
Един дребен възрастен дракон беше изпълзял изпод стола му и беше настанил зъбатата си муцуна в скута на Ваймс. Той душевадно се беше втренчил с големите си кафяви очи и лекичко лигавеше нещо доста разяждащо, ако се съди по усещането, върху коленете му. И вонеше като киселинна баня.
— Това е Капка Роса Мабелин Замахнинокти Първи — обясни нейна светлост. — Шампион и баща на шампиони. Но няма вече огън у него, горкото ми, сълзливо старче. Обича да го чешат по корема.
Ваймс тайничко се опита със злобни тръсвания да отмести стария дракон. Той скръбно примигна срещу него с ревматичните си очи и оголи края на устата си, разкривайки стобор от почервени от сажди зъби.
— Само го отместете, ако ви досажда — весело подсказа Лейди Рамкин. — И така, какво питахте?