Беше празно. Той не се изненада много. Изтрополи до мястото си и се отпусна на стола си, възглавницата на който би била изхвърлена с отвращение оттам даже и от всяко едно мърляво улично псе, нахлупи шлема връз очите си и се опита да помисли.
Нямаше смисъл да се действа прибързано. Сред целия този пушек и смут драконът изчезна също така внезапно, както и дойде. Имаше достатъчно време да се действа. По-важното беше да реши в коя посока да се действа…
Оказа се прав. Блатна птица, а! Но откъде, по дяволите, трябваше да започне човек, когато търси шибан, огромен дракон в един милионен град?
Усещаше как дясната му ръка, съвършено неволно, е отворила най-долното чекмедже, а три от пръстите му, действащи по тайни заповеди от малкия му мозък, са надигнали бутилка. Беше една от онези бутилки, дето сами се изпразваха. Разумът му подсказваше, че понякога, от време на време, той трябва случайно да отвори някоя, да счупи пломбата и да проследи как кехлибарената течност се надига искряща към гърлото му. Само дето не можеше да си спомни усещането. Сякаш бутилките пристигаха вече изпразнени две трети…
Вгледа се в етикета. Приличаше на Старото Уиски от Подбрана Драконова Кръв на Джимкин Мечкаря. Евтино и силно, човек можеше огън да подпали с него, или пък да излъска лъжици. И не трябваше да изпиеш много, за да се напиеш, което също беше чудесно.
Именно Ноби го разбуди с новината, че в града има дракон, а също и Сержант Колън си е изпатил гадно. Ваймс седеше и примигваше късогледо, докато думите се носеха край него. Очевидно появата на огнедишащ дракон, който се съсредоточава с интерес върху нечии долни части от разстояние няколко стъпки, може да разстрои и най-силната натура. Подобно изживяване може да остави трайни последици у човек.
Ваймс все още храносмилаше това, когато се появи Керът, следван по петите от Библиотекаря.
— Видяхте ли го? Видяхте ли го? — попита той.
— Всички го видяхме — рече Ваймс.
— Знам всичко за него! — победоносно заяви Керът. — Някой го е довел тук с магия. Някой е откраднал книга от Библиотеката и познайте как се казва тя?
— Даже и идея си нямам — немощно рече Ваймс.
— Казва се „Как да призоваваме дракони!“
— Уук — потвърди Библиотекарят.
— О! За какво се разправя? — попита Ваймс. Библиотекарят завъртя очи.
— Ами, за това по какъв начин да се викат дракони. С магия!
— Ууук.
— А това е незаконно, съвсем сигурно! — щастливо заяви Керът. — Пускането на Свирепи Създания по Улиците…
Ваймс изпъшка. Това означаваше магьосници. Човек можеше само проблеми да очаква от тях.
— Дали — започна той, — не бихме могли да намерим някой друг екземпляр от тази книга, а?
— Уук. — Библиотекарят поклати глава.
— А дали случайно не знаете какво има в нея? — въздъхна Ваймс. — Какво? О! Четири думи — уморено каза той. — Първа дума. Звучи така. Така. Так? Бак, вак, мак, как… Как. Втора дума. Малка дума. А, и, на, от, да… Да. Да, ясно, но имах предвид нещо по-конкретно? Не. Ясно.
— Какво ще правим сега, сър? — загрижено попита Керът.
— Той е там навън — изрече Ноби. — На земята, тъй де, през деня. Свит на кълбо в скритото си леговище, върху огромно златно съкровище, сънува древни драконови сънища от зората на времето и чака тайната завеса на нощта, когато отново ще се понесе… — Поколеба се, после добави намусено: — Какво сте ме зяпнали всички така?
— Много поетично — каза Керът.
— Е, всеки знае, че истинските стари дракони са спели върху златни съкровища — вдигна рамене Ноби.
— Широко известен фолклорен мит.
Ваймс се вгледа тъпо в непосредствено близкото бъдеще. Макар и гаден, Ноби представляваше и добра индикация за това какво минава през главата на средностатистическия обитател на града. Човек можеше да го използва като един вид лабораторен плъх, за да предсказва какво е следващото събитие.
— Предполагам, че наистина би те заинтересувало да откриеш къде лежи това съкровище, нали така? — направи си експеримент Ваймс.
Ноби придоби още по-мошеническо изражение от обикновено.
— Ами, шефе, мислех си дали да не поогледам малко наоколо. Така де, сещаш се. Естествено, когато не съм на дежурство — хрисимо добави той.
— О, божичко! — възкликна Капитан Ваймс.
Той вдигна празната бутилка и много внимателно я прибра обратно в чекмеджето.
Проясненото Братство беше притеснено. Някакъв особен страх се предаваше от брат на брат. Това беше страхът на онзи, който, след като безразсъдно е експериментирал със слагането на барута и зареждането за изстрел, е открил, че дръпването на спусъка е довело до оглушителен трясък и много скоро някой ще дойде, за да види кой вдига цялата тази олелия.