Върховният Старши Учител обаче знаеше, че ги държи в ръцете си. Овце и агнета. След като не можеха да направят нищо по-лошо от това, което вече бяха направили, е, тогава можеха да продължат да мачкат и да рушат света, и да се преструват, че през цялото време точно това са искали. О, каква радост… Само Брат Мазача беше наистина щастлив.
— Нека това бъде за урок на всички потисници-зарзаватчии — не спираше да повтаря той.
— Да, ъъъ — каза Брат Пазача. — Само че проблемът е в това, че, ами, нали няма никаква опасност случайно да призовем дракон тук, а?
— Аз… т.е. ние… го държим под пълен контрол — спокойно увери Върховният Старши Учител.-Силата е в нас. Уверявам ви.
Братството се пооживи.
— А сега — продължи Върховният Старши Учител, — стои въпросът с краля.
Братята придобиха тържествен вид, с изключение на Брат Мазача.
— Значи вече сме го открили? — попита той. — Ама че късмет.
— Ама ти никога не слушаш! — скастри го Брат Наблюдателна Кула. — Всичко беше обяснено миналата седмица, ние няма да обикаляме насам-натам да търсим някого, ние ще направим крал.
— Аз пък си мислех, че се предполага той да се появи. Тъй де, поради съдбата.
Брат Наблюдателна Кула се изкикоти.
— Е, ние един вид малко ще подпомогнем Съдбата.
Върховният Старши Учител се усмихна в дълбините на качулката си. Удивителна беше цялата тази мистична работа. Казваш им лъжа, а после, когато вече не ти е нужна, им казваш нова лъжа и ги уверяваш, че вървят напред по пътя към мъдростта. И тогава, вместо да се изсмеят, те следват още по-предано, с надеждата, че насред всичките тези лъжи ще открият истината. И лъжичка по лъжичка приемат неприемливото. Удивително.
— Леле божке, това е много умно — каза Брат Пазача. — И как ще го направим, значи?
— Слушай, Върховният Старши Учител каза какво ще направим, откриваме някое красиво момче, което слуша, като му наредиш какво да прави, то убива дракона, и туй-то. Проста работа. Много по-интелигентно, отколкото да седим и да чакаме някакъв си там, т.нар. истински крал.
— Но… — Брат Мазача изглеждаше погълнат от трескава мозъчна дейност, — ако НИЕ контролираме дракона, и ако НАИСТИНА го контролираме, нали така? Тогава нямаме нужда от никого, който да го убива, ние просто ще престанем да го викаме, и всички ще бъдат доволни и щастливи, не е ли така?
— О, да — гадно рече Брат Наблюдателна Кула, — просто си го представям, а ти? Ей-тъй, просто ще излезем и ще кажем: „Е-хей, ние няма повече да ви палим къщите, колко сме добрички“, така ли? Важното на цялата оная работа с краля е, че той ще е… един вид…
— Неоспоримо мощен и романтичен символ на абсолютната власт — спокойно произнесе Върховният Старши Учител.
— Точно така. Мощна власт.
— О, разбирам — каза Брат Мазача. — Добре. Ясно. Това ще бъде кралят.
— Точно така — повтори Брат Наблюдателна Кула.
— Никой няма да тръгне да спори с мощната власт, нали?
— Съвсем точно — рече Брат Наблюдателна Кула.
— Ама че късмет, тогава, че точно сега сме открили истинския крал — каза Брат Мазача. — Шанс едно на милион, наистина.
— Още не сме открили подходящия крал. Нямаме нужда от подходящия крал — отегчено каза Върховният Старши Учител. — За последен път! Само съм намерил едно момче, на което ми се струва, че короната му седи добре, разбира от заповеди и знае как да държи сабята. А сега само слушайте…
Държането, разбира се, беше важно. То нямаше почти нищо общо със служенето. Служенето със сабя, както считаше Върховният Старши Учител, беше просто мръсната работа по династийната хирургия. Свеждаше се единствено до това да удряш и да режеш. Докато един крал трябваше да може да държи сабята. Тя трябваше да улавя светлината точно по необходимия начин, като не оставя абсолютно никакво съмнение у наблюдаващите, че това тук е избраникът на Съдбата. Отдели много време да подготви сабята и щита. Беше се оказало много скъпо. Щитът блестеше като ясна месечина, а сабята… сабята беше великолепна…
Беше дълга и бляскава. Приличаше на нещо, което е направил някой гений на коваческото изкуство — някое от онези дребни Дзен момчета, дето работят само на предутринна светлина и могат да прековат двоен сандвич от огъната стомана в нещо с остротата на скалпела и с удържащата сила на сексуално възбуден носорог със стомашни киселини, — и който след това се е оттеглил в отшелничество, облян в сълзи, защото знае, че никога, ама съвсем никога, няма да направи отново нещо толкова добро. Тя имаше толкова много скъпоценни камъни по дръжката, че човек трябваше да я обвива в кадифе и да я гледа през тъмно стъкло. Самото й докосване придаваше царственост. А колкото до момчето… той беше далечен братовчед, напорист и суетен, а така също и глупав по поносимо аристократичен начин. Към настоящия момент го пазеха в една далечна ферма, надлежно задоволен с пиене и с няколко млади дами, макар че онова, от което момчето най-много се интересуваше, май бяха огледалата. Вероятно става за герой, мрачно разсъждаваше Върховният Старши Учител.