— …амортизации по девици… — кимна един дребен дебел ловец.
— Да, и после, съществува… какво?
— Моята специалност са еднорозите — обясни ловецът с притеснена усмивка.
— Аха, ясно. Времената са трудни — остро каза първият.
— И чудовищата стават по-нахални — намеси се още един. — Чух, че едно момче, ами, то си убило дракона там, в езерото, няма проблем, приковало му лапата над вратата…
— „Зъ смелите дебне опасностъ“ — изрече един от слушателите.
— Тъй, и знаете ли какво? Мамчето на онуй чудовище дойде и се оплака. Самата му майка дойде и се оплака на другия ден. Наистина се оплака. Това е почитта, която получаваш.
— Но най-лошото винаги са жените — мрачно вметна друг ловец. — Познавах онази кривогледата Горгона някога, о, истински ужас беше. Непрекъснато си превръщаше носа на камък.
— Не друго, а нашите задници са винаги на челно място — каза интелигентът. — Искам да кажа, де да ми бяха давали по един долар за всеки кон, дето са го изяли изпод мен!
— Точно така. Петдесет хиляди долара? Да си ги завре!…
— Аха.
— Така. Стипца.
— Да идем да пийнем по едно.
— Точно така.
Те кимнаха в справедливо съгласие и се отправиха с бодра стъпка към „Поправения Барабан“, с изключение на интелигента, който притеснено се примъкна обратно към Ваймс.
— Какво куче? — попита той.
— Какво?
— Попитах — какво куче?
— Малък териер с къса козина, струва ми се — рече Ваймс.
Ловецът обмисли това известно време.
— Цъ — каза той накрая и забърза след останалите.
— Има и леля в Псевдополис, ако не се лъжа — извика Ваймс след него.
Отговор не последва. Капитанът от Стражата сви рамене, след което продължи през тълпата към двореца на Патриция…
…където Патрицият прекарваше неприятно времето за обяд.
— Господа! — остро каза той. — Аз наистина не виждам какво друго може да се направи!
Насъбралите се първенци сред гражданството замърмориха помежду си.
— В моменти като този по традиция се появява герой — каза Президентът на Гилдията на Убийците. — Който убива дракона. Къде е той, това искам да знам аз? Защо нашите училища не възпитават младежи с онези качества, необходими на обществото?
— Петдесет хиляди долара не ми се струват хич много — каза Председателят на Гилдията на Крадците.
— За теб може и да не са много, скъпи ми господине, но това е всичко, което градът може да си позволи — твърдо отсече Патрицият.
— Ако не си позволи повече от това, струва ми се, че много скоро въобще няма да има град — отвърна крадецът.
— Ами търговията? — попита представителят на Гилдията на Търговците. — Хората няма да се вдигнат да плават чак дотук с товар от редки храни, само за да бъдат изпепелени, нали така?
— Господа! Господа! — Патрицият вдигна ръце в помирителен жест. — На мен ми се струва — продължи той, възползвайки се от кратката пауза, — че това, пред което сме изправени тук, е съвсем магически феномен. Бих искал да чуя какво ще каже нашият учен приятел по този въпрос. Хмм?
Някой сръга Главния Ректор на Невидимия Университет, който беше задрямал.
— Ъ? Какво? — попита магьосникът, сепнат от внезапното събуждане.
— Чудехме се — високо произнесе Патрицият, — какво възнамерявате да направите вие с този ваш дракон?
Главният Ректор беше стар, но цял живот борба за оцеляване в света на конкурентното магьосничество и византийската политика на Невидимия Университет означаваха, че той може да изкара защитен аргумент за части от секундата. Човек не би могъл да остане Главен Ректор за дълго, ако оставеше подобна откровена забележка да премине покрай ушите му.
— Мой дракон? — рече той.
— Добре известно е, че големите дракони са измрели отдавна — безцеремонно се произнесе Патрицият. — И, освен това, тяхната естествена среда определено е била селска. Така че, на мен ми се струва, че този трябва да е маг…
— При цялото ми уважение, Лорд Ветинари — каза Главният Ректор, — често е било заявявано, че драконите са измрели, но настоящото доказателство, ако смея да твърдя, като че ли хвърля известни съмнения върху тази теория. А що се отнася до естествената среда, това, което виждаме тук, е просто промяна на модела на поведение, предизвикана от разпространението на градските територии върху селските райони, което е довело до това много до този момент селски създания да приемат, дори в много случаи на драго сърце да приветстват, един по-градски начин на съществувание, а много от тях дори процъфтяват при новите възможности, така открити пред тях. Например, лисиците вечно ми събарят кошчетата за боклук.