Той засия. Беше съумял да извърви всичкия този път, без в действителност да се наложи да ангажира мозъка си с казаното.
— Да не би да казваш — бавно заговори убиецът, — че това, пред което сме изправени, е първият градски дракон?
— Това е то еволюцията — отвърна магьосникът щастливо. — Може и добре да му се отрази — добави той. — Изобилие на места за гнездене, а и предостатъчно материал за хранене.
Това изявление беше посрещнато с мълчание, докато не се обади търговецът:
— И с какво точно се хранят те?
Крадецът сви рамене.
— Май си спомням някакви приказки за девици, приковани към огромни скали — рискува той.
— Тогава значи ще си умре от глад тука — каза убиецът. — Пък и сме на глинеста почва.
— Ходели са насам-натам и са си търсили плячка — сети се крадецът. — Не знам дали това е от някаква полза…
— Както и да е — обади се лидерът на търговците, — това май отново си е твой проблем, лорде мой.
Пет минути по-късно Патрицият крачеше по дължина на „Продълговатия кабинет“ и гневно фучеше.
— Те ми се присмиваха. Личеше си!
— Предложи ли работна комисия? — попита Уанз.
— Разбира се, че предложих! Този път номерът не мина. Знаеш ли, наистина съм склонен да вдигна паричната награда.
— Не мисля, че това ще свърши работа, господарю. Всеки опитен убиец на чудовища знае тарифата за тази работа.
— Ха! Половината кралство — промърмори Патрицият.
— И ръката на дъщеря ви като зестра — каза Уанз.
— Дали някоя леля не е приемлива алтернатива? — попита Патрицият с надежда.
— Традицията изисква дъщеря, господарю мой.
Патрицият кимна мрачно.
— Може би ще успеем да се откупим — високо каза той. — Драконите интелигентни ли са?
— Мисля, че думата по традиция е „лукави“, господарю мой — отвърна Уанз. — Но разбрах, че обичали злато.
— Наистина ли? И за какво им е?
— Спят върху него, господарю.
— Какво, искаш да кажеш вътре в матрака?
— Не, господарю. Върху него.
Патрицият запрехвърля този факт из главата си.
— Не им ли е много твърдо?
— И на мен така ми се струва, сър. Но не мисля, че някой някога ги е питал.
— Хмм. Могат ли да говорят?
— Очевидно са добри в тая работа, господарю.
— А! Интересно.
Патрицият мислеше: ако може да говори, значи може да се пазари. А щом може да се пазари, тогава ще го хвана изкъсо — за малките люспи, или за каквото има там.
— И разправят, че имали медени езици — каза Уанз.
Патрицият се облегна назад в стола си.
— Някаква си мед? — попита той.
Откъм коридора отвън долетя шум от приглушени гласове, след което вкараха вътре Ваймс.
— А, Капитане. Докъде стигнахте?
— Моля, господарю? — каза Ваймс, докато дъждът се отцеждаше от пелерината му.
— По задържането на дракона — натърти Патрицият.
— Блатната птица ли? — пожела да уточни Ваймс.
— Знаеш много добре какво имам предвид — остро каза Ветинари.
— Започнато е разследване — по навик отговори Ваймс.
Патрицият изсумтя.
— Единственото, което трябва да направите, е да откриете леговището му. Щом веднъж откриете леговището, имате и дракона. Това е очевидно. Като че половината град него търси.
— Ако съществува леговище.
Уанз вдигна остър поглед.
— Защо казваш това?
— Разглеждаме няколко версии — дървено отвърна Ваймс.
— Ако няма леговище, тогава къде си прекарва дните? — попита Патрицият.
— Провежда се разследване.
— Тогава проведете ги пъргаво. И открийте леговището — кисело каза Патрицият.
— Да, сър. Свободен ли съм да напусна, сър?
— Много добре. Но ще очаквам напредък до довечера, разбра ли ме?
Сега пък защо трябваше да се чудя дали има леговище? — помисли си Ваймс, когато прекрачи и излезе на дневната светлина и на претъпкания площад. Защото не изглеждаше истински, ето защо. Ако той не е истински, тогава не е необходимо да прави нищо от онова, което ние очакваме. Как може да излезе от улица, в която не е влизал?
След като човек изключи невъзможното, тогава останалото, колкото и невероятно да е, трябва да е истината. Проблемът беше да определи кое е невъзможното, разбира се. Точно в това се състоеше номерът.
Оставаше и странният инцидент с орангутана посред нощ…
Денем Библиотеката бръмчеше от живот. Ваймс неуверено се движеше из нея. Ако говорим съвсем точно, той можеше да отиде където пожелае в града, но Университетът винаги беше считал себе си за подвластен единствено на магическите закони, и той инстинктивно усещаше, че не би било много мъдро да си създава врагове там, където човек е късметлия да завърши битката при същата телесна температура, а какво остава пък за същата форма!