— Я стига си цитирал всичките тия глупости — сопна му се Колън. — Нито един от тези закони не е в сила вече! Това е остаряла работа! Всичко е далеч по-… к’во му се вика сега. Прагматично.
— Със или без закон — намеси се Ваймс, — казах да го оставиш.
— Но, Капитане, голям специалист бях по тая част! — запротестира Колън. — Пък така или иначе — свадливо добави той, — много хора са с лъкове.
Това беше абсолютно вярно. Съседните покриви стърчаха остри като таралежи. Ако горкото създание решеше да се появи, щеше да си помисли, че прелита през плътна дървена стена с прорези в нея. За малко да му станеше жал на човек.
— Казах, остави го — повтори Ваймс. — Няма да позволя хората ми да изпозастрелят гражданите. Така че, остави го.
— Много правилно — одобри Керът. — Тук сме, за да пазим и да служим, нали така, Капитане.
Ваймс го изгледа косо.
— Ъ? Ъхъ. Да. Точно така.
А върху покрива на къщата си горе на хълма Лейди Рамкин нагласи един доста неподходящ сгъваем стол връз керемидите, приготви телескопа, каничка с кафе и сандвичи на парапета пред себе си и се настани удобно да чака. С тетрадка на коленете.
Мина половин час. Сноп стрели приветстваха някакъв преминаващ облак, няколко злощастни прилепа и после, изгряващата луна.
— Копелетата провалиха цялата работа да си играят на война — каза Ноби, най-накрая. — Подплашили са го.
Сержант Колън свали пиката си.
— Така изглежда.
— А и става хладно тук горе — каза Керът. Той учтиво сръга Капитан Ваймс, който се беше тръшнал до комина и мрачно зяпаше в пространството.
— Май вече трябва да слизаме, сър? Много хора вече си тръгват.
— Хммм? — рече Ваймс, без да си мръдне главата.
— Май се кани и да завали — добави Керът.
Ваймс не каза нищо. От известно време наблюдаваше Кулата на Изкуствата, която представляваше центърът на Невидимия Университет и се славеше като най-старата постройка в града. Определено беше най-високата. Годините, климатът и недоизпипаните ремонти й бяха придали чепат и груб вид, като дърво, дето е било свидетел на твърде много гръмотевици.
Опитваше се да си спомни формата й. Както е с много твърде познати неща, той в действителност не я беше поглеждал от години. Сега се опитваше да убеди самия себе си, че гората от малки кули и зъбери на върха й тази вечер изглежда, каквато е била и вчера.
Това малко го затрудняваше.
Без да откъсва очи от нея, той сграбчи Сержант Колън за рамото и лекичко го насочи в правилната посока.
— Виждаш ли нещо странно на кубето на кулата?
Колън се вгледа известно време нагоре, след което се засмя нервно.
— Ами, изглежда като че отгоре седи дракон?
— Да. И на мен така ми се стори.
— Само че, само че, само че, когато се вгледаш добре, то… виждаш, че той просто се е образувал от сенките и бръшляна и прочее. Искам да кажа, ако си притвориш едното око, прилича на две старици и количка.
Ваймс го опита.
— Цъ. Пак си прилича на дракон. Огромен при това. Леко изгърбен и гледа надолу. Ето, можеш да видиш и крилата му как са сгънати.
— Моля да ме извините, сър. Това е само една счупена кула, която създава това впечатление.
Наблюдаваха я известно време. Тогава Ваймс заговори:
— Кажи ми, Сержант — питам от чисто любопитство — от какво мислиш, че се причинява ефектът от двойка огромни разперени крила?
Колън преглътна.
— Мисля, че се причинява от двойка огромни крила, сър — отвърна той.
— Съсредоточи се, Сержант.
Драконът падна. Не беше връхлитане. Той просто тупна от върха на кулата и полу-падна, полу-полетя право надолу, скривайки се от погледа зад сградите на Университета.
Ваймс се улови, че се ослушва за тупването.
И тогава драконът отново се появи пред погледа им, устремен като стрела, устремен като метеор, устремен като нещо, което по някакъв начин е превърнало падането с 32 стъпки за секунда на квадрат, в неудържимо връхлитане нагоре. Той се плъзна над покривите на малко повече от една глава височина, още по-ужасяващ и поради добавения шум, сякаш бавно и внимателно разпаряха въздуха на две.
Стражата се просна по очи. Ваймс успя да зърне нещо огромно, смътно наподобяващо кон, преди то да отлети нататък.
— Шибан задник такъв! — обади се Ноби някъде откъм улуците.
Ваймс учетвори силата, с която прегръщаше комина, и се вдигна на крака.
— В униформа си, Ефрейтор Нобс. — Гласът му почти не трепваше.
— Съжалявам, Капитане. Шибан задник такъв, сър.
— Къде е Сержант Колън?
— Тук долу, сър. Държи се за водосточната тръба, сър.
— О, за бога! Помогнете му да се изправи, Керът.