— Божичко! — възкликна Керът. — Вижте го как си отива!
Човек можеше да определи мястото на дракона по трещенето на стрелите из града, както и по писъците и хриптенето на всички онези, ударени от неуспешните изстрели и рикошетите.
— Че той още не е плеснал с криле! — извика Керът, докато се опитваше да се изправи на капака на комина. — Вижте го как си отива!
Не би трябвало да е толкова голям, помисли си Ваймс, наблюдавайки как огромното туловище се вие над реката. Дълъг е като улица!
Над доковете избухна пламък и за един миг създанието закри луната. И тогава размаха крила, само веднъж, със звук като от мокрите кожи на расово стадо, изплющели върху скала.
Той се обърна с малък кръг, удари във въздуха няколко пъти, за да набере скорост, и се върна.
Когато мина над Наблюдателницата, той изкашля стълб от раздвоен бял огън. Плочите под него не просто се разтопиха, те изригнаха в нажежени до червено капки. Групичката комини експлодира и посипа дъжд от тухли през улицата.
Чудовищни криле разтресоха въздуха, когато създанието закръжи над горящото здание, а огнените филизи пронизваха това, което светкавично бързо се превръщаше в нажежена купчина. И тогава, когато остана само една разрастваща се локва от разтопени камъни с интересни поточета и мехурчета из нея, драконът се издигна с презрително перване на крилете и се зарея далеч и нагоре, над града.
Лейди Рамкин остави телескопа и бавно поклати глава.
— Това не е на добро — прошепна тя. — Това хич не е на добро. Не би трябвало да е способен на подобни неща.
Отново вдигна обектива и примижа, като се опитваше да види какво гори. Долу, под нея, в дългите си колибки, малките дракони виеха.
По традиция, когато човек се събуди от блажено безметежен припадък, той се пита: „Къде съм?“. Това сигурно е част от расовото съзнание или нещо такова.
Ваймс го каза.
Традицията допуска избор на следващите думи. Ключов момент при селекционния процес е проверка да се види дали тялото си има всичките части, които си спомня, че е имало и вчера.
Ваймс провери.
После идва частта със залъгването. Сега, когато снежната топка на съзнанието започва да се търкаля, дали то ще открие, че се събужда в едно тяло, проснато в канавката с нещо многократно, съществителното след прилагателно като „многократно“ няма никакво значение, никога нищо добро не следва след „многократно“; или пък това ще е случай на чисти чаршафи, успокояваща ръка и една делова фигура в бяло, която дръпва завесите и пуска яркия нов ден? Всичко ли е свършило вече, и единственото, което те очаква сега е слаб чай, питателна каша, къси, укрепващи разходки в градината и може би кратък платоничен любовен роман с грижовен ангел, или пък всичко това е било само моментно изключване, а сега някое надвесило се над теб копеле се кани да се заеме със същинската работа с тъпия край на дръжката на кирката? Ще има ли кютек, това е което иска да научи съзнанието?
Точно в този момент някой външен стимул е много полезен.
„Всичко ще бъде наред“ е най-любимият, докато „Някой записа ли му номера?“ определено е лош знак; но пък е по-добър от „Вие двамата, извийте му ръцете на гърба.“
А всъщност някой каза:
— За една бройка си беше заминал там, Капитане.
Усещането за болка, което се бе възползвало от безсъзнанието на Ваймс, за да офейка за една метафорична бърза цигара, се втурна обратно.
Ваймс каза:
— Арргх.
И после отвори очи.
Видя таван. Това изключи един конкретен набор от неприятни алтернативи и беше най-сърдечно приветствано. Замъгленото му зрение също така разпозна Ефрейтор Нобс, което беше прието по-хладно. Ефрейтор Нобс нищо не доказваше; човек можеше да е мъртъв и пак да види нещо като Ефрейтор Нобс.
Анкх-Морпорк нямаше много болници. Всички Гилдии поддържаха собствени санаториуми, а имаше и няколко обществени, ръководени от по-странните религиозни организации, като Балансиращите Монаси, но като цяло медицинската помощ не съществуваше и хората трябваше да умират неквалифицирано, без помощта на лекари. По принцип се считаше, че съществуването на илачи поощрява разпуснатостта и във всеки случай най-вероятно противоречи на естествения ход на Природата.
— Попитах ли вече „Къде съм?“ — едва-едва отрони Ваймс.
— Да.
— Получих ли отговор?
— Не знам къде е това място, Капитане. На някаква изискана женска е. Каза да те донесем тук горе.
Макар че мозъкът на Ваймс май беше пълен с розов захарен петмез, въпреки това той сграбчи две нишки и ги настави една с друга. Комбинацията от „богата“ и „тук горе“ означаваше нещо. Както и странният химически мирис в стаята, успял дори да омаломощи по-ежедневните миризми, които се разнасяха от Ноби.