— Да не би случайно да говорим за Лейди Рамкин? — предпазливо попита той.
— Може и да си прав. Бая закръглено пиленце. Луда по дракони.
Гризачоподобната физиономия на Ноби се разплу в най-ужасното многозначително ухилване, което Ваймс някога беше виждал.
— В нейното легло си.
Ваймс се огледа наоколо, усещайки началните увертюри на смътна паника. Защото сега, когато можеше наполовина да се фокусира, успя да различи определената липса на мъжко присъствие на това място. Носеше се лек мирис на талк.
— Нещо като „бодоар“ — каза Ноби с тон на познавач.
— Чакай, чакай малко. Спомням си дракона. Точно над нас…
Споменът се надигна и го удари като озлобено зомби.
— Добре ли си, Капитане?
…ноктите, щръкнали, широки колкото разперени ръце; бумтенето и трясъка на крилата, по-големи от платна; вонята на химикали, един бог само знае какви…
Бе се приближил толкова, че Ваймс видя даже и миниатюрните люспички по краката му и червения блясък в очите му. Нещо повече от очи на влечуго. Бяха очи, в които да се удавиш.
И дъхът му, толкова горещ, че изобщо не приличаше на огън, а нещо почти твърдо, което не изгаряше нещата, а ги взривяваше на парчета…
От друга страна, той беше тук и беше жив. Усещаше лявата си страна сякаш са я ударили с желязо, но съвсем определено беше жив.
— Какво стана? — попита той.
— Младият Керът — обясни Ноби. — Сграбчи теб и сержанта и скочи от покрива, точно преди драконът да ни уцели.
— Едната страна ме боли. Трябва да ме е улучил — каза Ваймс.
— Не, мисля, че това беше, защото ти уцели покрива на клозета. А след това се претърколи и се удари в бъчвата с водата.
— Ами Колън? Той наранен ли е?
— Не е наранен. Не точно наранен. Той се приземи един вид по-меко. Нали е доста по-тежък, та мина през покрива. Говоря за кратък гейзер от…
— И после какво стана?
— Ами, един вид настанихме те удобно, и после всички се пръснахме напосоки да викаме и да търсим сержанта. Докато не открихме къде е, разбира се, после се спряхме по местата и пак викахме. И тогава притича тази жена и закрещя — каза Ноби.
— За Лейди Рамкин ли говориш? — хладно попита Ваймс. Ребрата вече го боляха страхотно.
— Аха. Голямо дебело парче — отвърна Ноби, без да се трогне. — Ама ха! Да знаеш как командва хората! „О, горкичкият ми човечец, трябва незабавно да го пренесете в къщата ми.“ Е, това и направихме. Пък и на спокойно място. Долу в града всички търчат нагоре-надолу като обезглавени пилци.
— Какви поразии е направил?
— Ами след като ти излезе от играта, магьосниците го поразиха с кълбовидни мълнии. Това хич не му хареса. Като че само му даде сила и го ядоса още повече. Унищожи цялото Крило, дето е Обратно на Часовниковата Стрелка на Университета.
— И?…
— Това е май. Подпали още няколко неща, а после трябва да е отлетял в целия тоя пушек.
— И никой не видя къде отива?
— Ако са видели, не щат да кажат. — Ноби се облегна назад и се ухили похотливо. — Наистина отвратително, да живее в такава стая. Имала сандъци с пари, разправя сержантът, няма защо да живее в обикновени стаи. Каква е ползата да не искаш да си беден, ако на богатите им се разрешава да живеят в обикновени стаи? Би трябвало да е мрамор. — Той изсумтя. — Както и да е, поръча да съм я повикал, като се събудиш. Храни си драконите сега. Ама странни малки копеленца са това. Удивително, че са й позволили да ги задържи.
— Какво имаш предвид?
— Така де. Нали са от един дол дренки и прочее.
Когато Ноби се измъкна навън, Ваймс огледа стаята още веднъж. На нея наистина й липсваха златните врати и мрамора, които Ноби считаше за задължителни при хората с висок жизнен статус. Всички мебели бяха стари, а картините на стената, макар и без съмнение ценни, изглеждаха точно от онези картини, които се закачат в спалнята, защото хората не могат да измислят нито едно друго място, където да ги поставят. Имаше и няколко аматьорски акварела на дракони. Общо взето, имаше вида на стая, която открай време се обитава от един човек и разсеяно се е оформила по неговия модел с течение на годините — същински стар костюм, но с таван.
Това съвсем ясно беше стаята на жена, която бодро и без никакви глупави депресии си живее живота, докато цялата онази сълзлива и романтична история се случваше на други хора някъде другаде, и която е адски доволна, че всичко това й е спестено.
Облеклото, което се виждаше, е било избрано заради разумни, държеливи на тежки условия качества, може би от някое предишно поколение, ако се съдеше по вида им, а не заради употребата му като лека артилерия в борбата между половете. На тоалетката старателно бяха подредени шишенца и кутийки, но известна строгост на стила подсказваше, че на етикетите им сигурно ще пише неща като: „Да се втрива нощно време“, отколкото „Само леко пръсване зад ухото“. Човек можеше да си представи как обитателката на тази стая през целия си живот е спала в тази стая и как нейният баща й е викал „малкото ми момиченце“ чак до четиридесетата й година.