— Никой скапан летящ тритон няма право да ми подпалва града.
— Само си помисли за приноса към познанията за драконите.
— Слушайте, ако някой някога подпали този град, това ще бъда аз.
— Това е удивителна възможност. Съществуват толкова много въпроси…
— За това сте права. — Една фраза от речника на Керът мина през главата на Ваймс. — Това може да ни помогне в разследването — предложи той.
— Но утре сутринта — каза Лейди Рамкин непоколебимо.
Изразът на горчива решимост се стопи от лицето на Ваймс.
— Ще спя долу, в кухнята — весело добави Лейди Рамкин. — Обикновено си разпъвам походно легло там долу, когато е време за снасяне на яйцата. Някои от женските винаги имат нужда от помощ. Не се притеснявайте за мен.
— Много ми помогнахте — промърмори Ваймс.
— Изпратих Ноби до града да помогне на останалите да възстановят щаб-квартирата ви — каза Лейди Рамкин.
Ваймс беше забравил напълно Наблюдателницата.
— Сигурно е пострадала много.
— Напълно разрушена. Само петно от разтопен камък. Така че отстъпвам ви място в „Двора на Псевдополис“.
— Моля?
— О, баща ми имаше собственост из целия град. Съвсем безполезна за мен, всъщност. Затова наредих на агента си да даде на Сержант Колън ключовете от старата къща в „Двора на Псевдополис“. Ще й се отрази добре да я проветрят.
— Но този район… искам да кажа, на улиците има истински павета… без да броим наема, искам да кажа, Лорд Ветинари няма ли…
— Не се притеснявайте за това — тя го потупа приятелски. — А сега наистина трябва да поспите.
Ваймс лежеше в леглото, а мозъкът му препускаше. „Дворът на Псевдополис“ беше от Анкхианската страна на реката, в един район с доста високи наеми. Гледката на Ноби или Сержант Колън, вървящи по улицата посред бял ден сигурно щеше да има същия ефект върху квартала, както и откриването на болница за чумави.
Той задряма, като се унасяше и се сепваше от един сън, където гигантски дракони го преследваха, размахали бурканчета с мехлем…
И се събуди от шума на тълпата. Лейди Рамкин, която се изправя надменно в цял ръст, не беше гледка, която да забрави човек, макар че можеше и да се опита. Беше все едно наблюдаваш континентално течение наопаки, докато многобройните субконтиненти и острови се скупчваха, за да образуват една масивна, ядосана протожена.
Счупената врата на драконовата къща се люлееше на пантите си. Обитателите й, вече с опънати нерви като арфа на амфетамини, се побъркваха. Малки топки пламък избухваха срещу металните плочи, докато те тъпчеха в паника напред-назад в кошарите си.
— Какво означава това? — попита тя. Тълпата изпълни счупената врата. Някои от тях размахваха най-различни остри инструменти с характерното за размирници движение „нагоре-надолу“.
— К’ддья — започна водачът, — драконът, вътре?
Последва хор на сподавено съгласие.
— Е, и какво от това? — попита Лейди Рамкин.
— К’ддья. Той опожарява града. Те не летят надалеч. Ти имаш дракони тук. Може да е някой от тях, нали така?
— Ъхъ.
— Точну тъй.
— Така че, нещото, което шъ напрайм е, да ги премахнем.
— Точну тъй.
— Ъхъ.
— Pro bono publico.
Пазвата на Лейди Рамкин се вдигаше и спускаше като империя. Тя посегна и сграбчи вилата за разхвърляне на тор от куката й на стената.
— Още една стъпка насам, предупреждавам те, и горчиво ще съжаляваш.
Водачът погледна през нея към обезумелите дракони.
— Тъй ли? — рече той гадно. — И к’во шъ напрайш,а?
Устата й се отвори и затвори веднъж-два пъти.
— Ще извикам Стражата! — каза тя най-накрая.
Заплахата нямаше ефекта, който очакваше. Лейди Рамкин никога не беше обръщала много внимание на онези части от града, които нямаха люспи по себе си.
— Ами, туй ще да е много лошо — каза водачът. — Това наистина си е за притеснение, а? Чак ми се разтреперват коленете, точно тъй. — Той измъкна един дълъг сатър от колана си. — А сега просто се отдръпни, госпожо, защото…
Струя зелен огън избухна откъм дъното на навеса, профуча една стъпка над главите на тълпата и извая изпепелена розетка в дървенията над вратата.
След което се чу глас, който представляваше захаросаното мъркане на истинска смъртна заплаха.
— Това е Лорд Веселопланински Острозъб Зимни IV — най-горещият дракон в града. Може за секунда да ти стопи главата.
Капитан Ваймс пристъпи куцукайки откъм сенките.
Един малък и извънредно уплашен златен дракон беше приклещен здраво под мишницата му. Другата му ръка го държеше за опашката.
Въстаниците го наблюдаваха хипнотизирани.
— Сега знам какво си мислите — продължи Ваймс меко. — Чудите се, след всичкото това вълнение, дали му е останал достатъчно огън? И, знаете ли к’во, и аз самият не съм много сигурен…