Той се наведе напред, взирайки се между ушите на дракона, а гласът му забръмча като острието на нож:
— Това, което трябва да се запитате, е: „Аз късметлия ли съм?“
Политнаха назад, щом той тръгна напред.
— Е? Вие чувствате ли се късметлии?
В продължение на няколко секунди единственият звук беше от стомаха на Лорд Веселопланински Острозъб Зимни IV, който куркаше зловещо, докато горивото се вливаше в камерите за пламъка.
— Ама виж, ъъ — започна водачът, а очите му бяха приковани в главата на дракона, — няма нужда от такива ми ти неща…
— Всъщност, той може да реши просто така сам да си побълва пламъци. Трябва да го правят, за да спрат образуването на газове. А те се образуват, когато се нервират. А, как да ви кажа, струва ми се, че вие здравата сте ги нервирали всичките.
Водачът направи каквото се надяваше, че е неопределено помирителен жест, но за нещастие го направи с ръката, която все още държеше ножа.
— Пусни го — остро каза Ваймс, — или си история.
Ножът издрънча на плочите. В дъното на тълпата настъпи боричкане, тъй като доста хора, метафорично казано, се намираха доста надалеч и не знаеха какво става.
— Но преди всички вие, останалите примерни граждани, да се разпръснете тихичко и се заемете всеки с работата си — заплашително каза Ваймс, — предлагам ви да погледнете внимателно тези дракони. Случайно някой от тях да изглежда дълъг шейсет стъпки? Бихте ли могли да кажете, че те имат осемдесет стъпки размах на крилете? Колко горещ пламък могат да изригнат, какво ще кажете?
— Н’нам — отговори водачът.
Ваймс лекичко повдигна главата на дракона. Водачът изцъкли поглед.
— Н’нам, сър — поправи се той.
— Искате ли да разберете?
Водачът поклати глава. Но успя да си намери гласа.
— Ти кой си, обаче? — попита той.
Ваймс се изправи в цял ръст.
— Капитан Ваймс от Градската Стража.
Това бе посрещнато с почти пълно мълчание. Единственото изключение беше закачливият глас, някъде в дъното на тълпата:
— Нощна смяна, тъй ли?
Ваймс погледна надолу към нощната си риза. В бързината да се вдигне от леглото, той беше намъкнал набързо един чифт от пантофите на Лейди Рамкин. Чак сега видя, че те имаха розови помпони отгоре.
И точно това беше мигът, в който Лорд Веселопланински Острозъб Зимни IV реши да се оригне.
Не беше нов тласък от бучащ огън. Беше просто една почти невидима топка влажен пламък, който се отърколи над тълпата и опърли няколко вежди. Но определено направи впечатление.
Ваймс се повдигна величествено. Нямаше начин да са забелязали краткия момент на абсолютния му ужас.
— Това беше само за да привлече вниманието ви — каза той с безизразно лице. — Следващият ще е малко по-ниско.
— Ъъ — обади се водачът. — Прав си. Никакъв проблем. Ние тъй или иначе тъкмо тръгвахме. Тука няма големи дракони, съвсем вярно. Извинявайте, че ви обезпокоихме.
— А, не — победоносно рече Лейди Рамкин. — Няма да ви се размине толкова лесно! — Тя се пресегна към един рафт и извади тенекиена кутия. Тя имаше процеп на капака. Издрънча. От едната й страна беше изписано: „Слънчевата Обител за болни дракони“.
Първоначалната обиколка събра четири долара и трийсет и един пенса. След като Капитан Ваймс посочи многозначително с дракона, се зададоха като по чудо нови двайсет и пет долара и шестнайсет пенса. И тогава тълпата побягна.
— Излязохме с печалба от деня, все пак — каза Ваймс, когато отново останаха сами.
— Това беше адски смело от ваша страна!
— Само да се надяваме, че няма да се разчуе — каза Ваймс, докато внимателно връщаше изтощения дракон обратно в кошарата му. Почувства се леко замаян.
Още веднъж усети поглед, вперен в него. Погледна настрани към дългото, изострено лице на Добродушния Биндъл Леки, изправил се на задните си крака в поза, най-добре описана в „Последното Кученце в Магазина“.
За свое най-голямо учудване, той усети как се пресяга да го почеше зад ушите, или поне зад двете остри неща отстрани на главата му, които се предполагаше да са му ушите. Той му отвърна със странен шум, който прозвуча като сложен блокаж в пивоварна.
— Всичко е наред — обади се Лейди Рамкин. — Стомахът му къркори. Това ще рече, че те харесва.
За свое удивление, Ваймс установи, че това му е доста приятно. Доколкото можеше да си спомни, нищо през целия му живот досега не беше си помисляло, че той струва и пет пари.
— Мислех си, че ти, ъъ… ще се отървеш от него.
— Предполагам, че ще се наложи — каза тя. — Знаеш как е, обаче. Като те погледнат с тези големи, одухотворени очи…