Той се съсредоточи.
Да, ставаше по-лесно. Всеки път все по-лесно. Усещаше люспите, усещаше яростта на дракона, когато той стигна до мястото, където се прибираха драконите и го облада.
Това беше мощ, а тя беше негова.
Сержант Колън се намръщи.
— Оуу!
— Стига си хленчил — ободри го Лейди Рамкин, докато притягаше превръзката с практикуваното умение, предавано безброй много поколения на женската част от рода Рамкин. — Той едва те докосна.
— И много съжалява — остро каза Керът. — Покажи на сержанта колко съжаляваш. Хайде.
— Ууук — рече Библиотекарят глуповато.
— Не му позволявайте да ме целува! — изписка Колън.
— Мислиш ли, че сграбчването на някого за глезените и трясването на главата му в пода се вписва в глава „Удряне на Висшестоящ Офицер“? — попита Керът.
— Аз не предявявам обвинения — припряно отрече сержантът.
— Можем ли да тръгваме? — нетърпеливо попита Ваймс. — Ще идем да видим дали Еръл може да надуши леговището на дракона. Лейди Рамкин смята, че може и да си струва да се опита.
— Искаш да кажеш да направиш дълбока дупка, заредена с капани отстрани, с метални щракащи уловки, въртящи се ножове, задвижвани от водна сила, строшено стъкло и скорпиони, за да хванеш крадеца, така ли, Капитане? — попита сержантът със съмнение в гласа. — Уау!
— Да, не искаме да изгубим дирята — каза Лейди Рамкин. — Престани да се държиш като голямо бебе, Сержант.
— Брилянтна идея, да използвате Еръл, гос’жо, ако мога така да се изразя — рече Ноби, докато сержантът се изчерви под превръзката.
Ваймс не беше сигурен колко дълго ще може да понесе Ноби в качеството му социален катерач.
Керът нищо не каза. Той постепенно свикваше с факта, че може би не е джудже, но кръвта на джуджетата течеше във вените му в съответствие с известния принцип на морфичния резонанс, а гените, които беше придобил, му подсказваха, че нищо няма да е толкова просто. Намирането на съкровище, дори и когато драконът не си е у дома, беше доста рисковано. Все едно, той беше сигурен, че ще познае, ако има някое наоколо. Наличието на големи количества злато винаги караше ръцете на джуджетата да засърбят, а неговите не го сърбяха.
— Ще започнем от оная стена в „Сенките“ — каза капитанът.
Сержант Колън погледна изпод вежди към Лейди Рамкин и установи, че му е невъзможно да прояви малодушие. Задоволи се само с:
— Това разумно ли е, Капитане?
— Разбира се, че не е. Ако бяхме разумни, нямаше да сме в Стражата.
— Я виж! Всичко това е страхотно вълнуващо — каза Лейди Рамкин.
— О, мисля, че вие не трябва да идвате, милейди… — започна Ваймс.
— …Сибил, моля те!…
— …това е квартал с много лоша слава, нали разбираш.
— Но аз съм сигурна, че ще бъда в абсолютна безопасност с хората ти. Сигурна съм, че разбойниците просто се изпаряват, щом ви видят.
Това е от драконите, помисли си Ваймс. Те се изпаряват, щом видят драконите, и само сенките им остават по стените. Когато усетеше, че забавя ход, или че губи интерес, той си припомняше тези сенки и сякаш изсипваха жар върху гръбнака му. Не биваше да се допускат такива неща. Не и в града ми.
Всъщност „Сенките“ не бяха проблем. Много от бърложаните им така или иначе бяха навън в търсене на съкровището, а онези, които бяха останали, имаха далеч по-малко желание от преди да се спотайват из тъмните улички. Освен това по-разумните от тях разбраха, че Лейди Рамкин, ако случайно я причакаха из засада, най-вероятно щеше да им каже да си оправят смъкнатите чорапи и да не правят глупости, с тон, така свикнал да повелява, че те най-вероятно щяха да го направят, преди да са се усетили.
Още не бяха съборили стената и тя си стоеше със зловещия стенопис. Еръл подуши наоколо, изприпка веднъж-два пъти по уличката и заспа.
— Не стана — каза Сержант Колън.
— Но беше добра идея — лоялно възрази Ноби.
— Предполагам, че може да е от всичкия тоя дъжд и от хората, дето минават наоколо — рече Лейди Рамкин.
Ваймс вдигна дракона на ръце. Все едно, беше напразна надежда. Просто беше по-добре да правят нещо, отколкото нищо.
— Най-добре да се връщаме. Слънцето залезе.
Тръгнаха мълчаливо назад. Драконът е укротил дори и „Сенките“, помисли си Ваймс. Обладал е целия град, даже и когато не е тук. Всеки момент хората ще започнат да връзват и девици към скалите.
Този дракон е метафора на скапаното човешко съществуване. И отгоре на всичко е едно скапано огромно, горещо летящо нещо.
Извади ключа за новата щаб-квартира. Докато ръчкаше из ключалката, Еръл се събуди и започна да скимти.
— Сега, ей сега — каза Ваймс. Гърбът му прищрака. Нощта едва-що започваше, а вече се чувстваше страшно уморен.