Една керемида се плъзна от покрива и се разби върху паветата до него.
— Капитане — изсъска Сержант Колън.
— Какво?
— На покрива е, Капитане.
Нещо от гласа на сержанта прониза Ваймс. Той не беше развълнуван. Не беше уплашен. Той просто съдържаше нотка на тъп, оловен ужас.
Той вдигна поглед. Еръл заподскача нагоре-надолу под мишницата му.
Драконът надничаше любопитно иззад улука. Само лицето му беше по-високо от човек. Очите му бяха с размерите на много големи очи, оцветени в тлеещо червено и пълни с интелигентност, нямаща нищо общо с човешките същества. Беше далеч по-стара, като начало. Това беше интелигентност, която далеч преди времето, когато група почти маймуни се е чудела дали ходенето на два крака е стъпка напред в кариерата, вече е била полята с лукавство и е била маринована в хитрост. Беше интелигентност, която нито имаше нещо общо, нито дори разбираше, изкуството на дипломацията.
Нямаше да си играе с теб, нито да ти задава гатанки. Но тя разбираше напълно от арогантност и сила, и жестокост, и ако човек случайно успееше да се справи с нея, тя му изпепеляваше главата. Защото така й харесваше.
Точно в този момент беше дори още по-ядосан от обикновено. Усещаше нещо зад очите си. Миниатюрно, слабо, чуждо съзнание, подпухнало от самодоволство. Беше подлудяващо, като сърбеж там, където не можеш да се почешеш. Караше го да прави неща, които не искаше да прави… и го възпираше да прави неща, които много искаше да направи.
За момента тези очи бяха фокусирани върху Еръл, който обезумяваше. Ваймс си даде сметка, че единственото, което стои между него и милионите градуси горещина, беше смътният интерес на дракона към това защо Ваймс е гушнал по-малък дракон под мишницата си.
— Без резки движения — долетя гласът на Лейди Рамкин зад гърба му. — И не показвай, че те е страх. Винаги разбират кога те е страх.
— Дали не можеш да ми предложиш някой друг съвет сега? — бавно попита Ваймс, опитвайки се да говори, без да си мърда устните.
— Ами, да ги погъделичкаш зад ушите често помага.
— О! — немощно отрони Ваймс.
— Както и високо, остро „Не!“ и да им вземеш купата с храната.
— А?
— И перване по носа с навита на руло хартия е нещото, което правя в крайни случаи.
В бавния, ярко очертан, отчаян свят, в който сега се намираше Ваймс, и който сякаш се въртеше около скалистите ноздри на няколко метра разстояние от него, той долови лек, съскащ звук.
Драконът си поемаше дълбоко дъх.
Поглъщането на въздух спря. Ваймс погледна в мрака на огнепроводите и се зачуди дали ще види нещо, дали ще има някое миниатюрно бяло пламъче или нещо подобно, преди яростната забрава да го помете завинаги.
В този момент прозвуча тръба.
Драконът вдигна глава озадачено и нададе вой, който прозвуча леко въпросително, без по никакъв начин да прилича на дума.
Тръбата отекна отново. Звукът като че имаше цял куп еха, всяко от които водеше свой собствен живот. Прозвуча като предизвикателство. Ако това не беше каквото беше, тогава тръбачът много скоро щеше да си има неприятности, защото драконът изгледа Ваймс с премрежен злобен поглед, разпери огромните си криле, подскочи тежко във въздуха и, противно на всички закони на аеронавтиката, отлетя бавно по посока на звука.
Нищо на този свят не би могло да лети така. Крилата бухаха нагоре-надолу с шум като уловена гръмотевица, но драконът по-скоро лениво се носеше из въздуха. Ако престанеше да размахва крила, движението подсказваше, че просто ще се плъзне и ще спре. Плаваше, не летеше. За нещо с размерите на хамбар и с гръб на бронирани плочи, това беше доста хубав номер.
Премина над главите им като шлеп и се устреми към Площада на Счупените Луни.
— Последвай го! — изкрещя Лейди Рамкин.
— Това не е редно, да лети така. Съвсем сигурен съм, че в един от Законите по Магьосничество има нещо — каза Керът, докато си вадеше тетрадката. — И разруши покрива. Наистина трупа нарушение след нарушение, да знаете.
— Добре ли си, Капитане? — попита Сержант Колън.
— Погледнах право в носа му — замечтано проговори Капитан Ваймс. Очите му се фокусираха върху разтревоженото лице на сержанта. — Къде отиде? — попита той. Колън посочи нататък по улицата.
Ваймс погледна намръщено към силуета, който изчезваше над покривите.
— Последвай го! — каза той.
Тръбата прозвуча отново.
И други хора бързаха към площада. Драконът се носеше пред тях като акула, устремена към вятърничав надуваем дюшек, а опашката му плющеше бавно наляво-надясно.
— Някой луд ще се бие с него! — каза Ноби.
— Знаех си, че все някой ще се опита — рече Колън. — Горкият му кучи син ще се опече в собствената си ризница.