— Амиии… — рече Гърлото, — например, ами, данъци. Това е неправда, като начало. — Той има благоприличието да се позасрами малко. Плащането на данъци беше нещо, което в света на Гърлото се случваше само на другите хора.
— Точно така — обади се една възрастна жена до него. — И улукът на къщата ми тече ужасно, а хазяинът нищо не ще да направи. Това е неправда.
— И преждевременното оплешивяване — добави мъжът пред нея. — И то е неправда.
Ченето на Ваймс увисна.
— А! Кралете могат да го лекуват, знаете ли — рече учено един друг протомонархист.
— Всъщност — каза Гърлото, докато тършуваше из чантата си, — аз имам едно шишенце останало от онзи удивителен мехлем, направен… — той изгледа свирепо Керът, — от едни древни монаси, които живеят на една планина…
— И не ти се сопват, знаете ли — продължи монархистът. — По това ще ги познаеш, че са крале. Абсолютно неспособни са да го направят. Има общо с това да си снизходителен.
— Представи си — каза жената с течащия улук.
— И по парите — добави монархистът, възрадван от вниманието. — Не ги носят. Ето така винаги можеш да познаеш един крал.
— Защо? Не са чак толкова тежки — каза мъжът, останалата коса на когото се беше пръснала по голото кубе на главата му като останките от разгромена армия. — Аз мога да нося стотици долари, няма проблеми.
— Сигурно ти омекнат ръцете, като си крал — мъдро каза жената. — Сигурно от махането.
— Винаги съм си мислил — започна монархистът, като измъкна лула и започна да я пълни с тежкия вид на човек, който се кани да изнесе лекция, — че един от основните проблеми на това да си крал е опасността дъщеря ти да я бодне нещо.
Последва замислена пауза.
— И да заспи за сто години — упорито продължи монархистът.
— Ах! — рекоха другите, неимоверно облекчени.
— Пък и съществува амортизация и износване на граховите зърна — добави той.
— Е, сигурно има — измънка жената неуверено.
— Като трябва да спи върху тях през цялото това време — каза монархистът.
— А да не споменаваме стотиците матраци.
— Точно така.
— Така ли? Мисля, че мога да му ги доставя на едро — каза Гърлото. Той се обърна към Ваймс, който беше изслушал всичко това с оловно униние. — Виждаш ли, Капитане? А ти ще си в кралската гвардия, предполагам. С някое и друго перо на шлема.
— Вие всички сте луди! — изкрещя Ваймс. — Нищо не знаете за него, а и той даже не е победил още!
— Малка формалност, предполагам — каза жената.
— Това е огнедишащ дракон! — изпищя Ваймс, припомняйки си онези ноздри. — А той е само едно момче на кон, за бога!
Гърлото го ръгна лекичко в нагръдника.
— Ти нямаш душа, Капитане. Когато в града, под гнета на дракон, пристигне чужденец и го призове на двубой с бляскава сабя, амиии, съществува само един изход, не е ли така? Това може би е съдба.
— Гнет? — изкрещя Ваймс. — Гнет? Ах, ти, крадливо копеле, вчера продаваше пухкави дракони-кукли!
— Това беше просто бизнес, Капитане. Няма защо да се горещиш толкова — любезно каза Гърлото.
Ваймс се върна обратно при хората си в мрачна ярост. Каквото щете казвайте за хората на Анкх-Морпорк, но те винаги бяха оставали горди и независими, без да отстъпват никому правото си да крадат, мамят, да злоупотребяват и да убиват на равни начала. Това изглеждаше абсолютно справедливо за начина на мислене на Ваймс. Не съществуваше никаква разлика между най-богатия човек и най-бедния просяк, с изключение на това, че първият имаше много пари, храна, власт, хубави дрехи, и добро здраве. Но поне той не беше по-добре. Просто по-богат, по-дебел, по-властен, по-добре облечен и по-здрав. И така беше от стотици години.
— А сега им замириса малко на хермелинов плащ и всички се разлигавиха — промърмори той.
Драконът кръжеше бавно и предпазливо над площада. Ваймс проточи врат да види над главите пред него.
Както многобройните хищници имат силуета на плячката си почти програмиран в гените си, беше възможно и фигурата на някой на кон, стиснал сабя в ръка, да щракне няколко клапана в съзнанието на дракона. Той проявяваше силен, но не нахален интерес.
Отзад в тълпата Ваймс сви рамене.
— Даже не знаех, че сме били кралство.
— Е, от векове вече не сме — каза Лейди Рамкин. — Изхвърлихме кралете и адски добра работа свършихме. Понякога могат да са доста страшни.
— Но ти си, ами… от сой… от високопоставено семейство. Бих предположил, че си „за“ кралете.
— Някои от тях бяха страшни келемета, да ти кажа. Навсякъде имаха съпруги, а и отсичаха главите на хората, водеха безсмислени войни, ядяха с ножа си, мятаха недоизядени пилешки кълки през рамо, такива ми ти работи. Изобщо не бяха от нашата класа.