Смешно, наистина. Тя винаги си беше мислила, че са необходими седмици, месеци, за да се организира един бал. Покани, украса, наденички на пръчки, страховита пилешка смес, която да се натъпче във формите за сладкиши. Но всичко беше свършено за броени часове, да не повярва човек! Едно от чудесата на услугите, очевидно. Тя даже танцува с… поради липсата на по-добра дума — новия крал, който й каза няколко учтиви реплики, макар че бяха доста неясни.
А утре — коронация. Човек би си помислил, че ще са нужни месеци да я подготвят.
Тя още разсъждаваше върху това, докато забъркваше среднощната храна на драконите от нефт и торф, със сяра за вкус. Не си направи труда да съблече балната си рокля, а само нахлузи тежката гумена престилка отгоре, надяна ръкавиците и шлема, смъкна забралото над очите и се втурна, стиснала баките с храната, през поройния дъжд към навеса.
Разбра го още щом отвори вратата. Обикновено пристигането на храната беше приветствано с бухане, подсвирване и кратко избухване на пламък.
Драконите, всеки в кошарата си, се бяха изправили в напрегнато мълчание, втренчени през покрива.
Беше някак страшно. Тя издрънча кофите една в друга.
— Няма защо да се страхувате, няма го вече гадният, голям дракон! — бодро каза тя. — Хайде, съвземете се, деца!
Един-два от тях я погледнаха за миг, след което се върнаха отново към…
Какво? Те не изглеждаха уплашени. Само с много, много повишено внимание. Беше като бдение. Те очакваха нещо да се случи.
Гърмът изклокочи отново.
Няколко минути по-късно тя беше вече на път към мокрия град.
Съществуват някои песни, които никога не се пеят в трезво състояние. „Нели Дийн“ е една от тях. Такава е и всяка една песен, която започва с „Както си вървях…“ В района около Анкх-Морпорк, най-любимата мелодия е „Магьосническият Жезъл Има Топка На Единия Край“.
Отрядът беше пиян. Поне двама от тримата в отряда бяха пияни. Бяха придумали Керът да опита и хич не му беше харесало на вкус. Пък и не знаеше всичките думи, а много от онези, които знаеше, тях пък не ги разбираше.
— О, разбирам — най-сетне се сети той. — Това е един вид шеговита игра на думи, нали така?
— Знаете ли — замечтано каза Колън, вглеждайки се в сгъстяващата се мъгла, която се кълбеше над Анкх, — понякога в такива моменти ми се иска стар…
— Не го казвай — рече Ноби, като се олюляваше леко. — Ти се съгласи, че няма да го споменаваме, няма смисъл да говорим за това.
— Това беше любимата му песен — тъжно промълви Колън. — Той беше добър висок тенор.
— Стига, Сержант…
— Той беше добродетелен човек, нашият Гаскин.
— Нищо не бихме могли да направим — намусено рече Ноби.
— Можехме да тичаме по-бързо.
— Какво се е случило там? — попита Керът.
— Той умря — отвърна Ноби, — при изпълнение на служебния си дълг.
— Казвах му — рече Колън, като отпи глътка от бутилката, която си бяха взели, за да ги подкрепя в нощта, — казвах му. По-бавно, виках му. Ще си докараш някоя беля, виках му. Не знам какво го прихвана тогава, да се втурне така напред.
— Аз обвинявам Гилдията на Крадците — рече Ноби. — Да пускат така хора по улиците…
— Т’ва беше оня мръсник, дето го видяхме да краде една нощ — нещастно каза Колън. — Точно пред нас! А Капитан Ваймс, той рече: „Хайде!“, и ние се втурнахме, само че проблемът е в това, че не трябва да бягаш твърде бързо, схващаш ли. Иначе може да ги хванеш. А това води до най-различни проблеми, да хващаш хората…
— Това не им се нрави — вметна Ноби.
Изклокочи гръм, после връхлетя дъжд.
— Това не им се нрави — съгласи се Колън. — Но Гаскин взе, че го забрави, продължи да тича, сви зад ъгъла и, ами, онзи мръсник и няколко като него чакаха…
— Всъщност сърцето му го довърши — намеси се Ноби.
— Хубаво. Както и да е. И това беше всичко. Капитан Ваймс много се разстрои от това. В Нощната Стража не трябва да бягаш бързо, момче. Можеш да си или бърз страж, или стар страж, но не можеш да си бърз стар страж. Горкият стар Гаскин!
— Не би трябвало да е така — каза Керът.
Колън дръпна от бутилката.
— Да, но е така — рече той.
Дъждът тропаше по шлема му и се стичаше по лицето му.
— Но не би трябвало — спокойно каза Керът.
— Но е така — отвърна Колън.
Още някой в града имаше проблеми. Това беше Библиотекарят.
Сержант Колън му беше дал значка. Библиотекарят я премяташе отново и отново в големите си, внимателни ръце и се опитваше да я отхапе.