Тънък, притеснен звук се откъсна от устата на дракона.
— Аз ще ти покажа — рече Ваймс. Той се огледа и съзря една от наденичките на Гърлото, изхвърлена от някой гладен гуляйджия, който беше решил, че никога няма да огладнее чак толкова много. Взе я.
— Виж — каза той и я метна нагоре.
Беше сигурен, наблюдавайки траекторията й, че би трябвало да падне обратно на земята. Не би трябвало да пропадне нанякъде, сякаш я беше хвърлил точно в някакъв тунел на небето. А тунелът не би трябвало да отвръща на погледа му.
Наситено морава светкавица връхлетя от празното пространство и порази къщите откъм близката страна на площада, плъзгайки се ниско по стените няколко ярда, преди да изгасне толкова внезапно, че това почти отрече някога изобщо да е била.
После избухна отново, но този път удари стената по посока на ръба. Светлината се пръсна в мрежа от пронизващи филизи, пълзящи по камъните.
Третият опит се отправи нагоре, образувайки стълб, който най-накрая се издигна петдесет или шестдесет стъпки във въздуха, видимо се стабилизира, и после бавно започна да се върти.
Ваймс почувства, че се изисква коментар. Каза:
— Арргх!
Докато светлината се въртеше, тя излъчваше тънки зигзаговидни серпантини, които пробягваха по покривите, като понякога попиваха, понякога се връщаха назад. Търсеха.
Еръл се покатери сред суматоха от нокти по гърба на Ваймс и здраво се прикрепи за рамото му. Мъчителната болка припомни на Ваймс, че има нещо, което точно сега трябваше да прави. Беше ли време да изпищи отново? Пробва с ново: „Арргх“. Не, най-вероятно не.
Въздухът замириса като горящо тенеке.
Каретата на Лейди Рамкин изтрополи на площада с шум като от колелото на рулетка и се отправи директно към Ваймс, наби спирачките, при което колата се завъртя в полукръг и принуди конете или да се обърнат и те, или да си преплетат краката. Едно яростно видение в кожа с подплънки, специални ръкавици, тиара и трийсет ярда мокър, розов тюл се наведе към него и изкрещя:
— Хайде, скапан идиот такъв!
Една ръкавица го подхвана под отпуснатото рамо и го издърпа целия върху капрата.
— И престани да крещиш! — заповяда фантомът, съсредоточавайки поколения естествена власт във възможно най-малко срички. Нов вик пришпори конете от объркания им висок старт в пълен галоп.
Каретата заподскача нататък по каменните плочи. Един проучващ филиз проблясваща светлина закачи поводите за миг, след което изгуби интерес.
— Дали пък нямаш идея какво става? — изкрещя Ваймс в пращенето на шеметния огън.
— И хабер си нямам!
Пълзящите линии се разпростряха като паяжина над града, като ставаха все по-слаби с разстоянието. Ваймс си ги представи как пълзят през прозорците и се промъкват под вратите.
— Изглежда сякаш търси нещо! — изкрещя той.
— Тогава да се изпарим оттук преди да го е открил ще е страхотна идея, какво ще кажеш?
Език от огън удари тъмната Кула на Изкуствата, плъзна се лениво надолу по обраслите й в бръшлян страни и изчезна през купола на Библиотеката на Невидимия Университет.
Останалите линии угаснаха.
Лейди Рамкин закова каретата на място в дъното на площада.
— За какво му е Библиотеката? — попита тя намръщена.
— Може би иска да провери нещо?
— Не ставай глупав — сприхаво каза тя. — Там има само много книги. Какво би искала да прочете една светкавица?
— Нещо много кратко?
— Аз наистина мисля, че би могъл да положиш малко повече усилия.
Линията светлина експлодира в арка между купола на Библиотеката и центъра на площада, и увисна във въздуха, искряща ивица, широка няколко стъпки.
И тогава, внезапно, тя се превърна в огнена сфера, която бързо нарасна, за да обгърне почти целия площад, изчезна изведнъж и остави нощта, изпълнена със звънтящи, виолетови сенки.
И площада, изпъден с дракон.
Кой би си го помислил? Толкова много сила и съвсем под ръка. Драконът усещаше как магията се влива в него, подмладявайки го с всяка изминала секунда, напук на всички досадни физични закони. Това не беше жалката храна, която му бяха дали преди. Това беше подобаващото нещо. Нямаше граници за това, което можеше да направи с такава сила.
Но най-напред трябваше да въздаде дължимото на определени хора…
Той подуши утринния въздух. Търсеше миризмата на мозъци.
Благородните дракони нямат приятели. Най-близкото подобие на тази идея за тях е враг, който още е жив.
Въздухът стана много тих, толкова тих, че човек почти можеше да чуе бавното падане на вятъра. Библиотекарят се клатушкаше на кокалчета между безкрайните книжни рафтове. Куполът на Библиотеката беше все още над главата му, но пък, той винаги си беше там.