Енергията на Еръл се изчерпваше. Тантурестите му крилца наистина бяха непригодни за същински полет и той съумяваше да се задържи във въздуха единствено като размахваше диво криле, също като пиле. А огромните нокти свистяха из въздуха. Един от тях закачи фонтана на площада и го разруши. Следващият довърши пък Еръл.
Той прелетя над главата на Ваймс в директна отвесна линия, удари се в един покрив зад него и после се плъзна надолу.
— Трябва да го хванеш! — изкрещя Лейди Рамкин. — Трябва! Жизнено важно е!
Ваймс се втренчи в нея, след което се гмурна напред, щом крушовидното тяло на Еръл се отърколи от ръба на покрива и падна. Беше изненадващо тежък.
— Слава богу — рече Лейди Рамкин, изправяйки се с мъка на краката си. — Толкова лесно се взривяват, нали знаеш. Можеше да е много опасно.
Спомниха си другия дракон. Той не беше от ония, дето се взривяват. Беше от ония, дето убиват хора. Те се обърнаха. Бавно.
Звярът се надвеси над тях, подуши и тогава, сякаш те изобщо нямаха никакво значение, им обърна гръб. Подскочи тежко във въздуха и с едно-единствено бавно размахване на крилата, спокойно загреба нататък по площада и после се изгуби в мъглите, които се кълбяха над града.
Междувременно Ваймс се притесняваше повече за по-малкия дракон в собствените му ръце. Стомахът му заплашително клокочеше. Защо не беше обърнал повече внимание на книгата за драконите?! Дали един такъв стомах не беше белег, че се канят да експлодират, или пък работата беше в това, че човек трябва да внимава, точно когато клокоченето спре?
— Трябва да го последваме! — каза Лейди Рамкин.
— Какво стана с каретата?
Ваймс махна неопределено по посоката, в която, доколкото си спомняше, конете се бяха втурнали насред паниката.
Еръл кихна облак топъл газ, който миришеше даже по-зле и от нещо, дето са го зазидали в мазето, замахна слабо във въздуха, лизна Ваймс по лицето с език като кухненско ренде, измъкна се от ръцете му и изприпка нанякъде.
— Къде отиде? — избумтя Лейди Рамкин, изниквайки от мъглата, като теглеше конете след себе си. Те не искаха да идват, от копитата им прехвърчаха искри, но водеха една изгубена битка.
— Той все още се опитва да го предизвика! — каза Ваймс. — Човек би очаквал да се предаде, не е ли така?
— Бият се като хали — възрази Лейди Рамкин, когато той се качи на каретата. — Въпросът е да накараш противника си да експлодира, нали разбираш.
— Аз пък си мислех, че е съвсем естествено победеното животно просто да падне по гръб, за да покаже, че се предава, и това е всичко — каза Ваймс, докато трополяха след чезнещия вече блатен дракон.
— При драконите не става — каза Лейди Рамкин. — Ако някое тъпо създание падне по гръб, изкормваш го. Те така правят. Почти като хората, наистина.
Облаците се бяха скупчили гъсто над Анкх-Морпорк. Над тях бавната златна слънчева светлина на Света на Диска се разстилаше.
Драконът искреше в утрото, докато тъпчеше жизнерадостно въздуха и правеше невъзможни извъртания и премятания заради самото удоволствие. После си спомни работата, която го чака за деня.
Те бяха имали дързостта да го призоват…
Под него стражата обхождаше от край до края Улицата на Малките Богове. Въпреки гъстата мъгла, тя започваше да се изпълва.
— Как им се вика на онея неща, дет’са кат’ тънки стъп’ла? — попита Сержант Колън.
— Стълби — рече Керът.
— Много са тук наоколо — каза Ноби. Примъкна се до най-близкостоящата и я ритна.
— Ой! — По нея се смъкна фигура, полуоплетена в наниз знаменца.
— Какво става тук? — попита Ноби.
Човекът със знамето го изгледа отгоре до долу.
— Кой се интересува, къркач? — рече той.
— Извинявай, но ние — каза Керът, изниквайки от мъглата като айсберг. Мъжът се ухили нездраво.
— Ами, за коронацията, нали така. Трябва да подготвим улиците за коронацията. Трябва да окачим знамената. Трябва да свалим старата украса, нали така?
Ноби изгледа увисналите парцали с неприязън.
— На мен не ми изглежда чак толкова стара. Изглежда нова. Ами ония, торбестите неща там, на оня щит?
— Това са кралските хипопотами на Анкх — гордо каза мъжът. — Свидетелства за знатната ни традиция.
— Та откога имаме знатна традиция, значи? — попита Ноби.
— От вчера, разбира се.
— Не можеш да получиш знатна традиция за един ден — обади се Керът. — То трябва да продължи дълго време.
— Ако нямаме такава — каза Сержант Колън, — то, обзалагам се, че много скоро ще имаме. Жена ми остави бележка за това. Толкова много години, а накрая да се окаже, че била монархистка. — Той злобно изрита тротоара. — Ама-ха! — каза. — Човек трийсет години си съдира задника от работа, за да сложи парче месо на масата, а единственото, за което приказва тя, е някакво си момче, дето за пет минути става крал. Знаете ли какво ядох с чая си снощи? Сандвичи с говежда пача!