— Откъде да знам? Ще предупредим хората, струва ми се. Най-добре да идем в двореца на Патриция. А след това…
В мъглата се чуха стъпки. Ваймс се вцепени, поднесе пръст към устните си и придърпа Керът под навеса на един вход.
От талазите изникна фигура.
Още една, помисли си Ваймс. Е, не съществува закон срещу носенето на дълги черни плащове и на дълбоки качулки. Могат да съществуват една камара съвършено невинни причини, поради които този човек носи дълъг черен плащ и дълбока качулка и стои пред разстопена до основи къща призори.
Може би бих могъл да го попитам за поне една от тях.
Той излезе на открито.
— Извинете, господине… — започна той. Качулката рязко се завъртя. Чу се свистенето на дълбоко поет дъх.
— Просто се чудя дали не бихте имали нещо против… след него, волнонаемен полицай!
Фигурата имаше добър старт. Тя се спусна по улицата и вече беше стигнала до ъгъла, преди още Ваймс да стигне до средата. Той сви зад завоя точно навреме, за да види сянката й, която изчезна по някаква уличка.
Ваймс усети, че бяга сам. Закова се задъхано на място и се обърна назад, тъкмо за да види как Керът свива зад ъгъла в спокоен ход.
— Какво има? — изхъхри той.
— Сержант Колън каза да не тичам — рече Керът. Ваймс го погледна с мътен поглед. После го озари бавно прозрение.
— О! Аз, ъъ, разбирам. Не мисля, че е имал предвид при всички случаи, момче. — Вгледа се обратно в мъглата. — Не че имахме много шансове в тази мъгла и по тези улици.
— Може да е бил просто някой невинен наблюдател, сър.
— Какво, В Анкх-Морпорк?
— Да, сър.
— Тогава трябваше да го хванем само заради тази му уникална характеристика — рече Ваймс и потупа Керът по рамото. — Хайде. Най-добре да тръгваме към двореца на Патриция.
— Двореца на Краля — поправи го Керът.
— Какво? — рече Ваймс. Влакът на мисълта му временно бе вкаран в глуха линия.
— Сега вече е Кралският дворец — каза Керът.
Ваймс примижа косо към него. Засмя се късо и нерадостно.
— Да, точно така — съгласи се той. — На нашия крал-драконоубиец. Браво на това момче. — Въздъхна. — Това няма да им хареса.
Наистина не им хареса. На никого не му хареса.
Първият проблем беше кралската гвардия.
Ваймс не ги обичаше. Те също не го обичаха. Добре де, простите войници може и да ги делеше само една крачка от дребните простаци, но пък, според професионалното мнение на Ваймс, дворцовата гвардия в наши дни я делеше само една-единствена крачка от това да е най-долната престъпна пасмина, която градът някога е раждал. Една крачка още по-надолу. Щеше да им се наложи да се попроменят малко, преди дори изобщо да си помислят, че е възможно да ги включат в списъка на „Десетте Най-нетърсени хора“.
Те бяха груби. Бяха сурови. Те не бяха изметта на канавките, бяха онова, което все още оставаше полепнало по канавките, след като машините, които са ги измели, са предали богу дух от изтощение. Патрицият им плащаше изключително добре, а най-вероятно сега някой друг им плащаше изключително добре, защото, когато Ваймс се приближи до портите, двама от тях престанаха да се излежават, подпрени на стените, и се изправиха, като продължаваха да поддържат точно толкова количество физиологична отпуснатост, че да предизвикат максимална обида.
— Капитан Ваймс — каза Ваймс, вперил поглед право напред. — Да видя краля. От извънредна важност е.
— Тъй ли? Е, тъй ще трябва да е — рече стражът. — Капитан Слаймс, тъй ли беше?
— Ваймс — равнодушно каза капитанът. — С „В“.
Единият от гардовете кимна към другаря си.
— Ваймс. С „В“.
— Представи си, моля ти се — рече другият.
— Изключително спешно е — каза Ваймс, запазвайки дървено изражение. Опита се да се премести напред.
Първият гард направи чевръсто крачка встрани и остро го ръгна в гърдите.
— Никой никъде няма да ходи. Кралски заповеди, ясно? Тъй че можеш да се омиташ обратно в дупката си, Капитан Ваймс с „В“.
Не думите бяха тези, които подкокоросаха Ваймс. Беше начинът, по който другият се изкикоти гадно.
— Отдръпнете се.
Гардът се наведе към него.
— Кой ще ме принуди, — той почука по шлема на Ваймс, — а, тикво?
Има мигове, когато е същинско удоволствие да пуснеш бомбата начаса.
— Волнонаемен полицай Керът, искам да арестуваш тези мъже — каза Ваймс.
Керът отдаде чест.
— Слушам, сър.
После се обърна и пъргаво изприпка назад по пътя, по който бяха дошли.
— Ей! — извика Ваймс, когато момчето изчезна зад ъгъла.
— Ето това обичам да виждам — каза първият гард, облягайки се на копието си. — Млади инициативни мъже като този. Умно момче. Не иска да спре тук и да му откъснат ушите. Това е един млад мъж, който ще стигне далеч, ако има някакъв ум в главата.