— Виж — започна Уанз много мило. — Хора, които се замесват с магия и не знаят как да я контролират, е, ами те могат да се вдигнат във въздуха и…
— Да се вдигнат във въздуха?
— А последните няколко дни бяха прекалено напрегнати за теб — продължи Уанз с успокояващ тон. — Ако и мен ме беше повалил дракон и насмалко ме беше изгорил жив, предполагам, че и аз щях само дракони да виждам пред погледа си.
Ваймс го зяпна, зинал уста. Не можа да се сети за нищо, което да му каже. Какъвто и опънат и навързан ластик да го беше движил през последните няколко дни, той се беше отпуснал съвършено.
— Дали не се престараваш, а? — попита Уанз.
А, помисли си Ваймс. Много добре.
И залитна напред.
Библиотекарят се наведе предпазливо от върха на етажерката и протегна ръка в тъмнината.
Ето я.
Дебелите му нокти сграбчиха обложката на книгата, дръпнаха я нежно от рафта и я повдигнаха. Той нагласи внимателно и фенера.
Нямаше съмнение. „Как да призоваваме дракони“. Единствен екземпляр, първо издание, леко потъмняло и доста опърлено от дракони.
Той остави лампата до себе си и зачете първата страница.
— Мммм? — каза Ваймс, щом се събуди.
— Донесох ви хубава чаша чай, Капитане — каза Сержант Колън. — И фигинка.
Ваймс го погледна тъпо.
— Бяхте заспали — услужливо каза Сержант Колън. — Никакъв ви нямаше, когато Керът ви върна.
Ваймс огледа вече познатата обстановка на Двора.
— О…
— Аз и Ноби се занимаваме с малко разследване — каза Колън. — Нали се сещате за оная къща, дето се разтопи? Е, там никой не живее. Само стаи, дето се дават под наем. Е, ние открихме кой ги наема. Има пазач, който ходи там всяка вечер да прибере столовете и да заключи. Голяма гюрултия вдигна, че са я изпепелили. Знаете ги какви са пазачите.
Той се облегна назад, в очакване на аплодисменти.
— Браво — прилежно рече Ваймс, докато топеше фигинката в чая.
— Ами, използват я три общества — рече Колън. Той си извади тетрадката. — А именно, тъй, Анкх-Морпоркското Общество на Ценителите на Изящното Изкуство, хъм хъм, Морпоркският танцов и песенен ансамбъл, и Прояснените Братя на Абаносовата Нощ.
— Защо „хъм хъм“? — попита Ваймс.
— Ами, знаете. Изящно Изкуство. Т’ва са само някакви мъже, дето рисуват голи млади жени. Модели — обясни Колън осведомено. — Пазачът ми каза. Някои от тях нямат даже боя по четките, вика. Срамота.
Сигурно съществуват един милион приказки из града, помисли си Ваймс. Защо на мен винаги ми се пада да слушам такива?
— Кога се събират? — попита той.
— В понеделник, 7.30, десет пенса входна такса — отговори Колън незабавно. — А колкото до танцовия ансамбъл… ами, с тях няма проблем. Нали ти все се чудеше какво прави Ефрейтор Нобс във вечерите, когато не е на работа?
Физиономията на Колън се цепна, ухилена като ряпа.
— Не! — възкликна Ваймс, неспособен да повярва.
— Не и Ноби?
— Ама да! — каза Колън, възрадван от резултата.
— Какво, подскача насам-натам със звънци по него и си развява кърпичката във въздуха.
— Той казва, че било важно да се съхраняват старите народни обичаи.
— Ноби? Господинчото с Метални Бомбета на Обувките? Той, дето вика „аз просто проверявах дръжката на вратата и тя сама се отвори?“
— Да! Странни работи стават по тоя свят, нали така? Много се засрами, като го разкрихме.
— Божичко! — възкликна Ваймс.
— Ето ти още едно доказателство, че човек никога не знае — рече Колън. — Както и да е, пазачът каза, че Прояснените Братя винаги много разхвърляно оставяли. Прашни тебеширени следи по пода, вика. И никога не подреждат столовете обратно както трябва, нито си измиват самовара. Напоследък много често се събирали, вика. Миналата седмица художниците на голите жени трябвало да се съберат някъде другаде.
— Какво направихте с нашия заподозрян? — попита Ваймс.
— Той ли? О, той стана беглец, Капитане — отвърна сержантът, видимо притеснен.
— Защо? Нямаше вид на способен да избяга където и да било.
— Ами, когато се върнахме тук, го оставихме до огъня и го завихме, щото непрекъснато трепереше.
— Надавам се, че не сте му изяли пиците.
— Еръл ги изяде. Заради сиренето, нали знаете, то съвсем се…
— Продължавай.
— Ами — смутено рече Колън, — не спираше да трепери, един вид, и мънкаше за дракони и такива ми ти неща. Дожаля ни за него, да си кажа право. И после той скочи на крака и побягна през вратата без абсолютно никаква причина.
Ваймс погледна към голямото, открито, нечестно лице на сержанта.