Ваймс посочи уморено най-горе на менюто.
— Какво е това?
Харга се вгледа в него. Бяха сами в покритото с мазнина кафе.
— Пише „Купети си Кралзки Срештъ“, Капитане — гордо каза той.
— Какво ще рече това?
Харга се почеса с черпак по главата.
— Ще рече това, че ако кралят мине оттук, ще му хареса.
— А имаш ли нещо, дето не е толкова аристократично, като за мен, да хапна, а? — кисело попита Ваймс и си поръча филия плебейски препържен хляб и пролетарска пържола, толкова недопечена, че още се чуваше как квичи. Ваймс я изяде на бара.
Неопределим стържещ шум обезпокои мислите му.
— Какво правиш? — попита той.
Харга вдигна виновно очи от работата си зад тезгяха.
— Нищо, Капитане.
Опита се да скрие вещественото доказателство зад гърба си, когато Ваймс го изгледа свирепо над изстърганата с нож дървения.
— Хайде, Шам. На мен можеш да ми покажеш.
Мускулестите ръце на Харга се появиха неохотно.
— Просто изчегъртвах старата мазнина от тигана — смутолеви той.
— Разбирам. А от колко време се познаваме, Шам? — попита Ваймс ужасно любезно.
— От години, Капитане — рече Харга. — Идваш тук почти всеки ден, най-редовно. Един от най-добрите ми клиенти.
Ваймс се наведе над тезгяха, докато носът му не се изравни с пихтиестото, розово нещо насред лицето на Харга.
— И през всичкото това време някога изобщо да си сменял мазнината?
Харга се опита да отстъпи назад.
— Ами…
— Като приятел ми беше тая стара мазнина — продължи Ваймс. — Имаше едни малки черни парченца из нея, дето така добре си ги познавах и ги бях обикнал. Тя сама по себе си е блюдо. А си изчистил и кафеника, така ли е. Личи си. Това е някаква немощна и слаба помия, дето не може да се пие. Старото кафе, ами, то си имаше аромат.
— Е, рекох си, че е време…
— Защо?
Харга изпусна тигана от дундавите си пръсти.
— Ами, рекох си, ако случайно кралят влезе тук…
— Вие всички сте се побъркали!
— Но, Капитане…
Обвинителният пръст на Ваймс се заби чак до втората става в обемистата фланела на Харга.
— Вие дори не знаете как се казва горкото момче! — изкрещя той.
Харга се окопити.
— Аз знам, Капитане — заекна той. — Разбира се, че знам. Виждал съм го по украсата и прочее. Казва се Рекс Виват.
Много леко, като клатеше глава от отчаяние, а сърцето му плачеше заради абсолютното раболепие на човешкия род, Ваймс го пусна.
В едно друго време и на друго място Библиотекарят довърши четенето си. Беше стигнал до края на текста. Не края на книгата — оставаше още адски много от нея. Но тя беше опърлена до неузнаваемост.
Не че беше много лесно да прочете последните няколко неизгорени страници. Ръката на автора е треперела, пишел е бързо, а и много е драскал. Но Библиотекарят се беше преборил с не един и два ужасяващи текста в някои от най-страшно окованите книги, думи, които се опитваха да те прочетат, докато ги четеш, думи, които се гърчеха по страниците. Тези поне не бяха такива думи. Това бяха просто думите на човек, уплашен за живота си. Човек, който пише ужасно предупреждение.
Това беше една страница, малко преди изгорената част, която привлече погледа на Библиотекаря. Той седна и се вгледа в нея известно време. После се вгледа в тъмнината.
Това беше неговата тъмнина. Беше заспал там някъде. В нея насам се упътваше крадец, за да открадне тази книга. И после някой ще прочете тази книга, ще прочете тези думи, но въпреки всичко ще го направи.
Ръцете го засърбяха.
Единственото, което трябваше да направи, бе да скрие книгата, или да я изпусне върху главата на крадеца и да го обезвреди.
Той отново се вгледа в тъмнината…
Но това би било вмешателство в хода на историята. Можеха да се случат страшни неща. Библиотекарят знаеше всичко за тях, това беше част от нещата, които трябва да знаеш, преди да те допуснат в Б-пространството. Беше виждал картинки в старинни книги. Времето можеше да се раздвоява като крачолите на панталони. Човек можеше да се окаже в погрешния крачол, живеейки живот, който всъщност се случва на другия крачол, разговаряйки с хора, които не са в неговия крачол, блъскайки се в стени, дето вече не са там. Животът би могъл да е ужасен в погрешния крачол на Времето.