Ваймс възобнови наблюдението си върху небето.
Горе на платформата Висшият Свещеник на Слепия Айо, който предишната нощ посредством сложен вселенски спор, а най-накрая и с бухалка с гвоздеи по нея, бе спечелил правото да короняса краля, се суетеше по приготовленията. До малкия подвижен жертвен олтар един завързан на въже козел кротко преживяше и вероятно си мислеше, на козешки: „Ама че късметлия козел съм, да ми се падне такава хубава гледка към процесията. Ето това ще е нещо, дето да го разказвам на козлетата.“
Ваймс разгледа размитите очертания на най-близките сгради.
Далечно оживление подсказа, че церемониалната процесия вече е тръгнала.
Около платформата настъпи трескаво движение, щом Лупин Уанз подкара тълпа от слуги, които разстлаха морав килим надолу по стъпалата.
От другата страна на площада, сред редиците на поизбледнялата Анкх-Морпоркска аристокрация, Лейди Рамкин вирна лице нагоре.
Около трона, който набързо бяха сковали от дърво и златно фолио, известен брой по-низши свещеници, някои от тях с леки наранявания по главите, се наредиха по местата си.
Ваймс се размърда, долавяйки ударите на собственото си сърце, и се втренчи в маранята над реката.
…и видя крилата.
„Скъпи Майко и Татко! (пишеше Керът между прилежните взирания в мъглата)
Ами, градът е на крак за коронацията, което е нещо по-сложно, отколкото вкъщи, а сега аз съм и на Дневна служба. Жалко, защото щях да гледам Коронацията с Рийт, но няма смисъл да се оплаквам. Сега трябва да вървя, защото всеки миг очакваме един дракон, макар че той не съществува наистина. Ваш любящ син, Керът.
РS. Виждали ли сте Минти напоследък?“
— Ах ти, идиот такъв!
— Съжалявам — каза Ваймс. — Съжалявам.
Хората се катереха обратно нагоре по местата си, а много от тях го гледаха ядно. Уанз беше пребледнял от гняв.
— Как можа да си толкова глупав?
Ваймс се вгледа в собствените си пръсти.
— Стори ми се, че видях… — започна той.
— Беше гарван! Знаеш ли какво е това гарван? Трябва да ги има със стотици в града!
— В мъглата, нали разбирате, размерът не беше много лесно да го… — мънкаше Ваймс.
— А горкият Мастро Грийтлинг, да знаеш само какво му причиняват силните шумове! — Няколко любезни граждани се наложи да отведат шефа на Учителската Гилдия. — Да изкрещиш така! — продължаваше Уанз.
— Виж, казах, че съжалявам! Беше най-чистосърдечна грешка!
— Наложи се да спра процесията и всичко!
Ваймс нищо не каза. Усещаше стотиците развеселени или враждебни погледи върху себе си.
— Ами — промълви той, — аз най-добре да се връщам в Двора…
Уанз присви очи.
— Не — отсече той. — Но можеш да си вървиш вкъщи, ако искаш. Или където собственото ти въображение те отведе. Дай ми значката ти.
— Хъ?
Уанз протегна ръка.
— Значката ти — повтори той.
— Моята значка?
— Точно това казах. Искам да те предпазя от неприятности.
Ваймс го погледна удивено.
— Но това е моята значка!
— И ти ще ми я дадеш — мрачно каза Уанз. — По заповед на краля.
— Какво искаш да кажеш? Та той дори не знае! — Ваймс чу скимтенето в собствения си глас.
Уанз се намръщи.
— Но ще узнае. И не мисля, че дори ще си направи труда да ти назначи заместник.
Ваймс бавно откачи зеленясалия меден кръг, подържа го в ръката си, след което го метна към Уанз без нито дума.
За един миг си помисли да се примоли, но нещо у него възропта. Той се обърна и се отдалечи в тълпата.
Е, това беше всичко.
Толкова просто. След половин живот служба. Край на Градската Стража. Ха! Ваймс ритна тротоара. Сега вече щеше да е някаква си Кралска Гвардия.
С пера по скапаните им шлемове.
Е, беше му дошло до гуша. Така или иначе, това не беше нормален живот, там в Стражата. Не срещаш хората при най-добри обстоятелства. Трябва да има стотици други неща, които може да върши и ако му дадяха достатъчно дълго време да помисли, сигурно щеше да си спомни поне няколко от тях.
„Дворът на Псевдополис“ не беше по пътя на процесията и когато се довлече до Наблюдателницата, до ушите му долитаха далечните възгласи отвъд покривите. В другия край на града биеха храмовите гонгове.
Сега удрят гонговете, помисли си Ваймс, но много скоро ще… ще… не ще удрят гонговете. Не е кой знае какъв афоризъм, помисли си той, но може да поработи върху него. Имаше време, отсега нататък.
Ваймс забеляза неразборията.
Еръл отново беше започнал да яде. Беше погълнал по-голямата част от масата, кофата за въглища, няколко лампи и писукащото гумено хипопотамче. Сега отново лежеше в коша си, кожата му трепереше, а той скимтеше насън.
— Ама че каша си направил — озадачено рече Ваймс. Е, поне не на него щеше да се наложи да разтребва.