Той отвори чекмеджето на писалището си.
Някой беше ял и в него. Единственото, което беше останало, бяха няколко парченца стъкло.
Сержант Колън се вдигна върху парапета около Храма на Малките Богове. Твърде стар беше вече за такива работи. Би се включил в биенето на звънците, вместо да се мотае по високи места и да чака драконите да го открият.
Пое си отново дъх, после се взря в мъглата.
— Да има още някой друг човек тук? — прошепна той.
Гласът на Керът прозвуча мъртвешки и непознат в сивия въздух.
— Аз съм тук, Сержант.
— Само проверявах дали още си тук.
— Още съм тук, Сержант — рече Керът послушно.
Колън се присъедини към него.
— Само проверявам дали не са те изяли — каза той, като се опита да се ухили.
— Не са ме изяли.
— О! Добре, тогава.
Колън забарабани с пръсти по влажния зид с чувството, че трябва да изясни абсолютно собственото си положение.
— Само проверявам — повтори той. — Част от задълженията ми, нали разбираш. Обикаляне, такива неща. Не че ме е страх да стоя сам горе на покрива, нали разбираш. Мъгливо е тук горе, а?
— Да, Сержант.
— Всичко съвсем наред ли е?
Приглушеният глас на Ноби си проби път през гъстия въздух, последван скоро след това от собственика си.
— Да, Ефрейтор — каза Керът.
— Ти какво правиш тук горе? — попита Колън.
— Просто дойдох да видя дали Волнонаемен Полицай Керът е добре — невинно отвърна Ноби. — Ти какво правеше, Сержант?
— Всички ние сме добре — каза Керът със сияещ поглед. — Това е хубаво, нали?
Двамата Старши По Служба се размърдаха притеснено, като избягваха да се погледнат в очите. Пътят обратно до техните постове им се струваше много, много дълъг, през мокрите, облачни и, преди всичко, открити покриви.
Колън взе служебно решение.
— Да върви по дяволите! — каза той и намери едно парче паднала скулптура, върху което да седне. Ноби се облегна на парапета и измъкна един влажен фас от неописуемия пепелник зад ухото си.
— Чух процесията да минава — отбеляза той.
Колън си напълни лулата, после драсна клечка о камъка до него.
— Ако оня дракон още е жив — рече той, като изпусна стълб дим и превърна малка част от мъглата в смог, — тогава вече ще се е измъкнал оттук, казвам ви. Не е място за дракони това, градът — добави той с тона на човек, който бая зор вижда да убеди сам себе си.
— Ще се е изнесъл някъде, където има знатни и богати къщи, с много ядене, помнете ми думата.
— За богатите квартали ли говориш? — попита Керът.
— Затваряй си устата! — казаха другите двама в хор.
— Подай ни кибрита, Сержант — каза Ноби.
Колън метна стиската пагубни клечки с жълти главички през покрива. Ноби запали една, която незабавно изгасна. Ивици мъгла летяха край него.
— Вятърът се засилва.
— Хубаво. Не мога да понасям тази мъгла — каза Колън. — Какво казвах?
— Казваше, че драконът ще е вече на мили оттук — подсказа Ноби.
— О! Така. Ами, логично е, нали? Искам да кажа, аз не бих си губил времето тук наоколо, ако можех да отлетя. Ако можех да летя, не бих седял на покрив върху някаква си сплута стара статуя. Ако можех да летя, бих…
— Каква статуя? — попита Ноби с цигара — на половината път до устата му.
— Тази — рече Колън и потупа камъка си. — И не се опитвай да ми се правиш на умен, Ноби. Знаеш, че има стотици плесенясали стари статуи горе по Малките Богове.
— Не, не знам. Това, което знам, е, че всичките ги свалиха миналия месец, когато препокриваха покрива. Сега е само покривът, куполът и толкоз. Трябва да обръщаш внимание на дребни неща като това, когато се занимаваш с разследване.
В мократа тишина Сержант Колън погледна надолу към камъка, върху който седеше. Имаше нещо тънко и остро, и шарка като люспи и някакво неопределимо опашкоподобно качество. После я проследи по дължина нагоре в бързо изтъняващата мъгла.
Върху купола на Малките Богове драконът вдигна глава, прозя се и разпери крила.
Разперването не беше проста операция. Тя като че ли продължи известно време, докато сложната биологична машинария от кости и кожа се разтвори. После, с протегнати крила, драконът се прозя, направи няколко крачки към края на покрива и се спусна във въздуха.
След известно време една ръка се появи през ръба на парапета. Тя опипва един миг наоколо, докато не се хвана както трябва.
Чу се ръмжене. Керът се издърпа отново върху покрива и измъкна и останалите двама след себе си. Проснаха се по очи върху покрива задъхани. Керът отбеляза начина, по който драконовите нокти бяха издълбали дълбоки бразди в метала. Нямаше начин да не забележиш такива неща.