— Дали — задъха се той, — дали не е най-добре да предупредим хората?
Колън се примъкна напред, докато не погледна надолу към града.
— Мисля, че няма защо да си правим труда. Мисля, че много скоро те ще разберат сами.
Висшият Свещеник на Слепия Айо се запъваше върху думите си. Никога не беше имало служба за официална коронация в Анкх-Морпорк, поне доколкото той можа да открие. Старите крале се бяха справяли доста добре с нещо в най-общ смисъл, като: „Ние взехме короната, вярвам, и ние ще убием всеки кучи син, който се опита да ни я отнеме.“ Освен всичко останало, беше доста кратко. Той беше прекарал доста време, докато измисли нещо по-дълго и по-подходящо за духа на времето, а сега срещаше известни трудности да си го спомни.
Освен това пречеше му и козелът, който го наблюдаваше с предан интерес.
— Продължавай! — изсъска Уанз от мястото си зад трона.
— Всяко нещо с времето си — изсъска му в отговор свещеникът. — Това е коронация, да ви информирам. Бихте могли да се опитате да проявите малко уважение.
— Разбира се, че проявявам уважение! А сега продължавайте…
Чу се вик далече вдясно. Уанз се вгледа свирепо в тълпата.
— Това е онази Г-жа Рамкин. Какво я е прихванало?
Хората около нея сега крякаха развълнувано. Пръсти сочеха единодушно в една и съща посока като малка повалена гора. Чуха се един-два писъка, след което тълпата се понесе като вълна.
Уанз погледна по протежение на широката Улица на Малките Богове.
Онова там не беше гарван. Не и този път.
Драконът летеше бавно, само на няколко стъпки над земята, а крилата му загребваха грациозно въздуха.
Знамената, които кръстосваха улицата, бяха събрани и разкъсани като паяжина, събирайки се върху гърба на звяра и се развяваха назад по протежение на опашката му.
Той летеше, протегнал глава и врат, като че огромното му тяло бе влачено напред от шлеп. Хората по улицата крещяха и се блъскаха един друг, за да се доберат до безопасните входове. Той изобщо не им обръщаше внимание.
Трябваше да дойде с рев и тътен, но единственият шум беше от скърцането на крилата и плющенето на знамената.
Трябваше да дойде с рев и тътен. Не така, не бавно и преднамерено, оставяйки време на ужаса да назрее. Трябваше да дойде със заплаха. А не с обещание.
Трябваше да дойде с рев и тътен, а не да лети леко под акомпанимента на свистенето и дрънченето на празничната украса.
Ваймс издърпа другото чекмедже на писалището си и се вгледа гневно в хартията, каквато беше останала. Наистина не можеше да нарече по-голямата част от съдържанието му свое. Късче от пликче със захар му напомни, че дължи шест пенса на Кити Кафеджийката.
Странно. Още не беше ядосан. Щеше да се ядоса по-късно, разбира се. До вечерта щеше да е бесен. Пиян и бесен. Но сега още не. Още не беше го преглътнал и знаеше, че просто минава през действията като предпазна мярка срещу мисленето.
Еръл се размърда лениво в кутията си, вдигна глава и изскимтя.
— Какво има, момчето ми? — рече Ваймс и посегна към него. — Разстроен стомах, а?
Кожата на малкия дракон се движеше, сякаш вътре се развиваше тежка индустрия. В „Болести по Драконите“ нямаше нито дума за нещо подобно. От подутия стомах се носеха звуци като далечна и сложна война в земетръсна зона.
Това със сигурност не беше наред. Сибил Рамкин казваше, че трябва да се обръща голямо внимание на драконовата диета, тъй като дори и най-дребното раздразване на стомаха му може да декорира стените и тавана с жалки късове люспеста кожа. Но през изминалите няколко дни… ами, бяха минали и студени пици, и пепелта от ужасните фасове на Ноби, и, общо взето, Еръл беше ял кажи-речи каквото си поиска. Което май беше всичко, ако се съди по стаята. Без да споменаваме съдържанието на най-долното чекмедже.
— Ние май наистина не се грижим много добре за теб, а? Отнасяме се с теб като с куче, наистина.
Той се зачуди какъв ли беше ефектът на писукащите гумени хипопотамчета върху храносмилането. Ваймс много бавно осъзна, че далечните радостни възгласи бяха преминали в писъци.
Погледна с блуждаещ поглед към Еръл, след което се усмихна невероятно злобно и се изправи.
Чуваше се панически шум и тропот от бягаща тълпа.
Той нахлупи очукания шлем на главата си и го потупа самодоволно. След това, тананикайки си дива къса мелодийка, излезе спокойно от сградата.
Известно време Еръл остана неподвижен, после с изключително усилие полуизпълзя, полуизпадна от кутията си. Странни съобщения идваха от масивната част на мозъка му, която контролираше храносмилателната система. Тя искаше някои неща, които той не можеше точно да назове. За щастие, можеше да ги опише с най-големи подробности на сложните рецептори в огромните си ноздри. Те се разшириха, подлагайки въздуха на стаята на най-интимен контрол. Главата му се завъртя, разделяйки пространството на триъгълници.