Той се примъкна по пода и започна да яде, с всички белези на задоволство, кутията вакса, с която Керът си лъскаше бронята.
Хора се щураха край Ваймс, докато вървеше нагоре по Улицата на Малките Богове. Пушек се вдигаше във въздуха от Площада на Счупените Луни.
Драконът клечеше насред него, върху онова, което беше останало от платформата за церемонията. Имаше самодоволен вид.
От трона нямаше и следа, нито пък от заемалия го доскоро, макар че не беше изключено сложна медицинска експертиза на малката купчинка въглени в опустошената и тлееща дървения да предложи някакви улики.
Ваймс се улови за изкуствения фонтан, за да се задържи, докато тълпата препускаше панически край него. Всяка една улица извън площада беше претъпкана с движещи се тела. Не вдигаха шум, забеляза Ваймс. Хората вече не си губеха дъха да пищят. Беше ги обзела само онази твърда, фанатична решимост да стигнат някъде другаде.
Драконът разтвори криле и ги размаха величествено. Хората в дъното на блъсканицата приеха това като сигнал да се покатерят по гърбовете на тези пред тях и да побегнат от глава на глава към спасението си.
За няколко секунди площадът се опразни, с изключение на глупаците и на онези, които окончателно и завинаги се бяха същисали. Дори и лошо прегазените енергично пълзяха към най-близкия изход.
Ваймс се огледа наоколо. Изобилстваше от изпопадали знамена, някои от които вече изядени от дъртия козел, който не можеше да повярва на късмета си. В далечината видя Сам-Си-Прерязвам-Гърлото на четири крака, който се опитваше да събере съдържанието на подноса си.
До Ваймс едно малко дете колебливо размаха флаг и извика „Ура“.
После всичко стихна.
Ваймс се наведе.
— Мисля, че трябва да си вървиш вкъщи.
Детето примижа срещу него.
— Ти от Стражата ли си?
— Не — отвърна Ваймс. — И да.
— Какво стана с краля, Стража?
— Ъъ. Мисля, че се е оттеглил за почивка.
— Леля ми каза да не разговарям със Стражата.
— Не мислиш ли, че ще е много добра идея, ако се върнеш у дома и й кажеш какво послушно дете си, а? — предложи Ваймс.
— Леля ми каза, че ако не слушам, ще ме качи на покрива и ще извика дракона — сподели детето разговорчиво. — Леля ми каза, че те изяждало целия, като почва от краката, така че да виждаш какво става.
— Защо не си идеш вкъщи и не кажеш на леля си, че тя действа според най-добрите Анкх-Морпоркски традиции за отглеждане на деца? Хайде. Тръгвай.
— Схрусква ти всичките кости — щастливо продължи детето. — И когато стигне до главата ти, той…
— Виж, ей-там горе е! — изкрещя Ваймс. — Страхотният голям дракон, дето те схрусква! А сега — вкъщи!
Детето погледна нагоре към нещото, кацнало на потрошената платформа.
— Не съм го видял още никого да схруска — оплака се то.
— Разкарай се или ще опиташ опакото на ръката ми.
Това като че ли свърши работа. Детето кимна с разбиране.
— Добре. Мога ли да извикам „Ура“ още веднъж?
— Щом искаш — отвърна Ваймс.
— Ураа.
Толкоз за охраняването на обществото, помисли си Ваймс. Той отново надзърна иззад фонтана. Един глас непосредствено над него избоботи:
— Кой каквото ще да казва, но аз се кълна, че това е великолепен екземпляр.
Ваймс плъзна поглед нагоре, докато не стигна ръба на най-горната топка на фонтана.
— Забелязал ли си — рече Сибил Рамкин, като се вдигна на крака с помощта на парче ерозирала статуя и скочи пред него, — как всеки път, когато се срещнем, се появява дракон? — Тя му се усмихна дяволито. — Това е нещо като „нашия сигнал“. Или нещо от тоя род.
— Той просто седи там — припряно каза Ваймс. — Само се оглежда. Сякаш чака нещо да се случи.
Драконът примига с търпението на тектонична плоча.
Пътищата около площада бяха претъпкани от хора. Това е Анкх-Морпоркският инстинкт, помисли си Ваймс. Избягай, а после се спри да видиш дали няма да се случи нещо интересно на другите хора.
Из развалините близо до предния крак на дракона нещо се раздвижи и Висшият Свещеник на Слепия Айо се изправи с мъка на крака, а от плаща му полетяха прах и трески. В едната си ръка още държеше ерзац-короната.
Ваймс видя как старецът вдигна очи и се озова срещу двойка огнени червени очи на няколко стъпки от него.
— Драконите могат ли да четат мисли? — прошепна Ваймс.
— Сигурна съм, че моите разбират всяка една дума, която им кажа — изсъска Лейди Рамкин. — О, не! Този стар глупак му дава короната!