Спря за един миг, като дишаше тежко като духало, после бутна.
Тенекето се съпротивлява за миг, залюля се веднъж-два пъти, след което се преобърна върху плочките. Сурово, много лошо рафинирано масло се разля в черна локва.
Огромните ноздри на Еръл трепнаха. Някъде в дъното на мозъка му непознати синапен защракаха като телеграфни ключета. Огромни ивици информация потекоха по дебелата нервна нишка надолу към носа му, предавайки непонятна информация за тройни връзки, алкани и геометричен изомеризъм. Така или иначе, по-голямата част от нея обаче не уцели малката част от мозъка на Еръл, която беше свикнала, че е Еръл.
Единственото, което той разбра, беше, че изведнъж страшно много е ожаднял.
Нещо важно се случваше в двореца. Носеше се спорадичният трясък от разбиване на под или сгромолясване на таван…
В препълненото с плъхове подземие, зад една врата с повече ключалки от клапаните на основен напоителен канал, Патрицият на Анкх-Морпорк се отпусна назад и се ухили в тъмнината.
Отвън огньове на открито лумтяха в здрача.
Анкх-Морпорк празнуваше. Никой не беше съвсем сигурен защо, но бяха се приготвили за празненство тази вечер, бяха пробили бъчви, говеда бяха набучени на шиш, по една книжна шапка и празнична чаша бяха приготвени за всяко дете и им се струваше срамота всичките тези усилия да отидат нахалост. Така или иначе, оказа се много интересен ден, а жителите на Анкх-Морпорк отдаваха голямо значение на забавленията.
— Така, както аз виждам нещата — говореше един от гуляйджиите, насред огромна, мазна мръвка полусурово месо, — дракон в качеството му на крал може и да не е чак толкова лоша идея. Като я проумееш, искам да кажа.
— Той определено изглеждаше много снизходителен — каза жената отдясно до него, като че ли изпробвайки идеята. — Малко, ами, мазен. Хубав и интелигентен. Стегнат. Сам по себе си излъчваше гордост. — Тя изгледа недоволно някои от по-младите гуляйджии по-нататък по масата. — Проблемът с хората в наши дни е, че нямат чувство за гордост.
— А има и външна политика, разбира се — вметна трети, посягайки към едно ребро. — Като се замисли човек.
— Какво искаш да кажеш?
— Дипломация — отвърна ядящият реброто, спокойно.
Помислиха върху това. После им пролича, как обърнаха идеята наопаки и как се помъчиха да я обмислят от другата страна, опитвайки се любезно да разберат какво по дяволите искаше да каже той.
— Н’нам — бавно каза експертът по монархиите. — Искам да кажа, това, истинският дракон има тия, основно, ами, два начина за преговаряне. Нали така? Искам да кажа, или те изпича жив, или не те изпича. Моля да ме поправите, ако греша.
— Точно това имам предвид. Искам да кажа, да речем, че посланикът на Клач дойде, знаете ги колко арогантни са тия, та, да предположим, че той каже: ние искаме това, искаме онова, искаме трето. Е — рече той, сияещ срещу тях, — това, което ние ще кажем, е, затваряй си устата, ако не искаш да те върнат у вас в урна.
Те изпробваха идеята в интелектуален напън. Определено съдържаше нещо.
— Имат голяма флота в Клач — неуверено каза монархистът. — Може да се окаже малко рисковано да печеш дипломати. Хората виждат, че шепа въглени се връщат с кораба и може да те погледнат малко накриво.
— А, тогава ние ще им кажем: „Ей, вие, тъпи Клачианци, кат’ не ви харесва, един готин страхотен гущер, дето небето е негово, ще ви опече скапаните колиби от кал, преди още да се усетите.“
— Наистина ли можем да кажем това?
— А защо не? И после ще им кажем: „Изпратете толкова-и-толкова лепта.“
— Никога не съм ги обичала, тия Клачианци — твърдо каза жената. — Ама че храна ядат! Отвратителна е. И непрекъснато бръщолевят нещо на смотания им дивашки език…
В сенките припламна кибрит.
Ваймс събра ръце около пламъка, смукна от гадния тютюн, хвърли клечката в канавката и се помъкна по мократа, осеяна с локви уличка.
Ако съществуваше нещо, което да го потиска повече от собствения му цинизъм, то беше, че твърде често истинският живот беше по-циничен и от него самия.
От векове съжителстваме мирно и тихо с другите, мислеше си той. Мирното съжителстване на практика беше цялата ни външна политика. А струва ми се, току-що чух, че обявяваме война на древна цивилизация, с която винаги, кажи-речи, сме се спогаждали, независимо, че наистина говорят смешно. А след това — на света. Но което е най-лошото, най-вероятно ще победим.
Подобни мисли, макар и с различна перспектива, минаваха през главите на гражданските лидери на Анкх-Морпорк, когато на следващата сутрин всеки един от тях получи кратко съобщение, което им нареждаше да се явят на работен обяд в двореца.