Не се казваше по чия заповед. Нито пък, забелязаха и това, чий обяд.
Сега се бяха събрали в предверието.
А бяха настъпили и промени. Патрицият винаги беше споделял мнението, че ако накараш хората да се почувстват като у дома си, може да не поискат да си тръгнат после. Мебелировката се състоеше от няколко много стари стола и, покрай стените, портрети на някогашни градски управници, със свитъци и тем подобни в ръцете.
Столовете още бяха тук. Портретите ги нямаше. Или по-скоро, омазаните и попукани платна, бяха струпани в един ъгъл, но златните рамки бяха изчезнали.
Съветниците се опитваха да не се погледнат един друг в очите, седяха и потрепваха с пръсти по коленете си.
Най-накрая двама слуги с много притеснено изражение отвориха вратата към основната зала. През нея Лупин Уанз залитна напред.
Повечето от съветниците така или иначе цяла нощ не си бяха лягали, опитвайки се да формулират някаква политика по отношение на драконите, но Уанз изглеждаше така, сякаш не е спал от години. Лицето му имаше цвета на ферментирала бърсалка. Без някога да е бил особено пълен, сега приличаше на нещо, дето е излязло от пирамида.
— А — напевно произнесе той. — Добре. Всички ли сте тук? Тогава бихте ли минали насам, господа.
— Ъъ — рече старшият крадец, — в съобщението се споменаваше обяд?
— Да? — каза Уанз.
— С дракон?
— Божичко, нали не мислите, че ще ви изяде, а? — попита Уанз. — Ама че идея!
— Никога и през ум не ми е минавало — отрече старшият крадец, а облекчението се понесе през ушите му като пара. — Ама че идея. Ха-ха.
— Ха-ха — каза старшият търговец.
— Хо-хо — присъедини се главният убиец. — Ама че идея.
— Не, предполагам, че всички сте твърде жилави — рече Уанз. — Ха-ха.
— Ха-ха.
— А-ха-ха.
— Хо-хо. — Температурата спадна с няколко градуса.
— Така че ще бъдете ли така любезни да минете насам?
Голямата зала се бе променила. Като начало, беше станала доста по-голяма. Няколко стени бяха съборени към съседните стаи, а таванът и няколко етажа от горните стаи бяха отстранени напълно. Подът представляваше купчина зидария, с изключение на средата на стаята, която беше камара злато…
Е, златиста поне. Изглеждаше така, сякаш някой е преровил двореца за всяко едно нещо, дето блести или свети. Там бяха и рамките на картините, и златната нишка от гоблените, и сребро, и някоя случайна скъпоценност. Виждаха се също така супниците от кухнята, свещници, грейки, парчета от огледала. Всякакви искрящи неща.
Съветниците, обаче, не бяха в състояние да обърнат кой знае колко внимание на това, поради нещото, което висеше над главите им.
Приличаше на най-голямата зле свита пура във вселената, ако най-голямата зле свита пура във вселената имаше навика да виси, обърната наопаки. Едва-едва се виждаха два крака, стиснали тъмните греди горе.
На средата между лъскавата купчина и вратата беше поставена малка масичка. Без особена изненада съветниците забелязаха, че познатият старинен сребърен сервиз липсва. Имаше порцеланови чинии, както и прибори, които изглеждаха така, сякаш съвсем наскоро са били издялани от парчета дърво. Уанз зае място начело на масата и кимна към слугите.
— Моля, седнете, господа. Съжалявам, че нещата са малко… по-различни, но кралят се надява, че ще ги понесете, докато бъдат организирани по по-подходящ начин.
— Ъъ, той — започна старшият търговец.
— Кралят — повтори Уанз. Гласът му прозвуча на капка от лудостта.
— О! Кралят. Така. — каза търговецът. От мястото, където седеше, голямото висящо нещо се виждаше добре. Там като че нещо се движеше, нещо трепереше в огромните гънки, които го обвиваха. — Желая му дълъг живот, от мене — бързо добави той.
Първото блюдо беше супа с кнедли. Уанз не си взе. Останалите ядоха в ужасено мълчание, нарушавано само от тъпото трополене на дървото по порцелана.
— Съществуват определени въпроси за разрешаване, по които кралят мисли, че вашето съгласие ще бъде много полезно — каза Уанз най-накрая. — Абсолютна формалност, разбира се, и аз много съжалявам, че трябва да ви безпокоя за такива дребни подробности.
Огромният вързоп видимо се залюля на ветреца.
— Никакъв проблем — изписука главният крадец.
— Кралят великодушно желае да стане известно — започна Уанз, — че ще му бъде много приятно да получи подаръци от населението, по случай короноването си. Нищо сложно, разбира се. Просто всякакви благородни метали или скъпоценнности, които то има и лесно може да мине и без тях. Трябва да наблегна, между другото, че това в никакъв случай не е задължително. Такава щедрост, каквато той със сигурност очаква, трябва да бъде напълно доброволен акт.