Главният убиец погледна тъжно пръстите на ръцете си, после въздъхна. Старшият търговец вече примирено разкопчаваше златната си служебна верижка от около врата.
— Ама, господа! — каза Уанз. — Това е толкова неочаквано!
— Хм — рече Главният Ректор на Невидимия Университет. — Вие ще… така де, сигурен съм, че кралят знае, че по традиция Университетът е освободен от всички градски повинности и данъци…
Той потисна прозявка. Магьосниците бяха прекарали нощта, насочвайки най-добрите си магии срещу дракона. Беше като да опитваш да пробиеш мъглата.
— Скъпи мой господине, това не е повинност — запротестира Уанз. — Надявам се, че нищо от онова, което казах, не ви е накарало да очаквате нещо подобно. О, не! Не. Всяко принасяне в дар трябва де е, както вече казах, напълно доброволно. Надявам се, че е съвършено ясно.
— Като кристал — каза главният убиец, гледайки свирепо към стария магьосник. — А тези напълно доброволни дарения, които ще направим, те отиват…?
— В съкровището — отвърна Уанз.
— А!
— Макар че съм съвсем сигурен, че хората в града наистина ще откликнат много щедро, в момента, в който напълно осъзнаят ситуацията — започна главният търговец, — сигурен съм, кралят ще разбере, че в Анкх-Морпорк има съвсем малко злато?
— Добра забележка — каза Уанз. — Но така или иначе, кралят възнамерява да предприеме силна и динамична външна политика, която да поправи това състояние на нещата.
— А! — отвърнаха съветниците в хор, доста по-ентусиазирано този път.
— Например — продължи Уанз, — кралят счита, че нашите законни интереси в Куирм, Сто Лат, Псевдополис и Тсорт сериозно са били нарушени през последните векове. Това ще бъде незабавно поправено и, господа, мога да ви уверя, че съвсем определено към града ще потекат съкровища от всички онези, които биха се постарали да си осигурят кралската закрила.
Старшият убиец хвърли поглед към съкровището. В главата му се оформи съвсем определена мисъл относно това къде ще се озовават всичките тези съкровища. Човек трябваше да се възхити на начина, по който драконите знаеха как да постигнат нещо. На практика беше почти човешки.
— О! — каза той.
— Разбира се, сигурно ще има и други придобивки под формата на земя, собственост и т.н., и кралят желае да бъде съвършено ясно разбрано, че лоялните Лични Съветници ще бъдат щедро възнаградени.
— И, ъъъ — обади се главният убиец, който започваше да усеща, че е уловил здраво характера на умствените процеси в главата на краля, — без съмнение, те, ъъъ…
— Личните Съветници — каза Уанз.
— Без съмнение, те ще отговорят с още по-голяма щедрост по въпроса за, например, съкровището?
— Сигурен съм, че такива съображения изобщо не са минавали през главата на краля — каза Уанз, — но забележката е много добра.
— И аз така си помислих.
Следващото ястие беше тлъсто свинско, боб и картофи. Нямаше начин да не го забележат — още по-угояваща храна.
Уанз си взе чаша вода.
— Което ни отвежда до следващия въпрос, който е леко деликатен, но, сигурен съм, че такива опитни и широкомислещи господа като вас няма да срещнат никакви затруднения да го приемат — каза той. Ръката, държаща чашата, започна да трепери. — Надявам се, че той ще бъде разбран и най-общо от населението, особено след като кралят без съмнение ще е в състояние да допринесе по толкова много начини за благосъстоянието и сигурността на града. Например, сигурен съм, че хората ще си почиват много по-доволни в леглата, като знаят, че драк… кралят неуморно ги пази от злото. Могат, обаче, да съществуват старинни… предразсъдъци… които да бъдат изкоренени само чрез постоянна работа… от страна на всички добронамерени хора.
Той спря и ги погледна. Главният убиец по-късно казваше, че бил поглеждал в очите много хора, които очевидно били съвсем близо до смъртта, но изобщо не бил виждал очи, които така явно и безпогрешно му отвърнали от склоновете на Ада. Надявал се никога — разправяше той, — ама никога повече да не му се налага да поглежда отново в такива очи.
— Имам предвид — каза Уанз, а всяка негова дума излизаше бавно на повърхността като мехурчета в плаващи пясъци, — въпроса за… кралското… меню.
Настъпи ужасна тишина. Те чуха лекото шумолене на крила зад себе си, а сенките по ъглите на залата станаха още по-тъмни и като че се приближиха.
— Меню — каза старшият крадец с глух глас.
— Да — отвърна Уанз.
Гласът му беше почти писък. Пот се стичаше по лицето му. Главният убиец някога беше чувал думата „риктус“ и се беше чудил кога тя се използва правилно за описанието на нечие изражение, но сега вече знаеше. Точно в това се беше превърнало лицето на Уанз — ужасния риктус на някой, който се опитва да не чува думите, произнасяни от собствената му уста.