— Ние, ъъ, ние си помислихме — започна старшият убиец, много внимателно, — че драк… кралят, ами, сам си се е грижил за тия неща, през всичките тия седмици.
— А, но жалка работа, да ви кажа. Жалка работа. Случайни животни и т.н. — каза Уанз, като не откъсваше очи от масата. — Очевидно, като крал, подобни импровизации вече не са подходящи.
Тишината нарасна и придоби материален характер. Съветниците се замислиха силно, особено за храната, която току-що бяха изяли. Пристигането на огромна фруктова салата с обилна сметана отгоре им помогна само да съсредоточат мисълта си.
— Ъъ — каза главният търговец, — колко често огладнява кралят?
— Непрекъснато — отвърна Уанз, — но яде веднъж в месеца. То наистина е церемония.
— Разбира се. Няма начин да не е.
— И, ъ — рече главният убиец, — кога за последен път, ъъ, е ял кралят?
— Съжалявам, че трябва да го кажа, но не е ял както трябва, откакто е дошъл тук — отговори Уанз.
— О!
— Трябва да разберете — започна Уанз, като отчаяно премяташе дървените си прибори, — че просто да причаква хората, като някакъв си най-обикновен убиец…
— Моля да ме извините… — започна главният убиец.
— Някакъв най-обикновен престъпник, искам да кажа… в това няма никакво… удовлетворение. Цялата същност на храненето на краля е, че то трябва да бъде, ами… акт на спояване връзките между краля и неговите поданици. То е, то, може би, е жива алегория. Засилване на тесните връзки между короната и обществото — допълни той.
— Точният характер на менюто… — започна старшият крадец, като почти се задавяше на всяка дума. — Тука да не би да говорим за млади девици?
— Чисти предразсъдъци — каза Уанз. — Възрастта е без значение. Семейното положение, разбира се, е съществено важно. И общественият статут. Има някаква връзка с миризмата, струва ми се. — Той се наведе напред, и сега вече гласът му беше изпълнен с болка, припрян и — усетиха го — неговият истински глас за пръв път. — Моля ви да го вземете предвид! — изсъска той. — В края на краищата, само една на месец! В замяна на толкова много! Семействата на хора, които служат на краля, Личните Съветници, каквито сте вие самите, няма, съвсем естествено, да бъдат включени. А като си помислите за всички алтернативи…
Те не мислеха за всички алтернативи. Беше им достатъчно да си помислят само за една от тях.
Тишината замърка срещу тях, докато Уанз говореше. Те избягваха да се погледнат един друг в лицата, поради страха от онова, което може би щяха да видят отразено там. Всеки от тях си мислеше: някой от останалите скоро трябва да каже нещо, някакъв протест, и тогава аз ще промърморя в знак на съгласие, всъщност няма да кажа нищо, не съм чак толкова глупав, но определено ще промърморя много твърдо, така че останалите да са съвсем сигурни, че аз напълно не одобрявам това, защото в мигове като този, в интерес на всеки почтен човек е почти да се изправи и кажиречи да го чуят…
Но никой нищо не каза. Мамка им, страхливци, мислеше си всеки един от тях.
И никой не посегна към пудинга, нито към дебелите като тухла шоколадови сладки, които сервираха след това. Просто слушаха в пламнал, мрачен ужас, докато гласът на Уанз продължаваше монотонно да бучи, и когато ги освободиха да си вървят, те се опитаха да напуснат колкото се може по-единично, за да не им се наложи да разговарят помежду си.
С изключение на главния търговец, всъщност. Оказа се, че той напуска двореца заедно със старшия убиец, и те крачеха един до друг, а мозъците им препускаха. Главният търговец се опита да погледне откъм веселата страна на нещата; той беше един от онези хора, които организират импровизирани концерти, когато нещата драстично се закучат.
— Виж ти. Та сега значи сме Лични Съветници. Представи си само.
— Хмм — рече убиецът.
— Чудя се каква е разликата между обикновените съветници и личните съветници?
Убиецът се намръщи срещу него.
— Май в това, че загазваш съвсем лично.
Той отново насочи поглед надолу към краката си. Това, което непрекъснато се въртеше из главата му, бяха последните думи на Уанз, докато стискаше отпуснатата ръка на секретаря. Чудеше се дали някой друг ги е чул. Едва ли… те бяха по-скоро форма, отколкото звук. Уанз просто беше раздвижил устни около тях, докато гледаше втренчено загорялото на лунна светлина лице на убиеца.
— Помогнете. Ми.
Убиецът потрепери. Защо той? Доколкото можеше да разбере, съществуваше само един-единствен вид помощ, която той беше квалифициран да окаже, и не бяха много хората, които сами се молеха за нея.