Всъщност, обикновено плащаха огромни суми тя да бъде връчена като подарък-изненада на други хора. Зачуди се какво ли ставаше с Уанз, щом го караше да си мисли, че всяка алтернатива е по-добра…
Уанз седеше сам в тъмната, порутена зала. Чакаше.
Можеше да се опита да избяга. Но той отново ще го намери. Той винаги ще е в състояние да го намира. Подушваше мозъка на секретаря.
Или пък щеше да го изпепели. Това беше по-зле. Точно като Братството. Може би мигновена смърт, изглеждаше мигновена, но нощем Уанз лежеше буден в леглото и се чудеше дали онези последни микросекунди по някакъв начин не се разтягаха в субективна, нажежена до бяло вечност, а всяка една микроскопична частичка от тялото ти — в най-обикновено петно плазма, а ти — жив, насред всичко това…
„Не и ти. Теб не бих те изгорил.“
Това не беше телепатия. Доколкото Уанз винаги я беше разбирал, телепатията беше като да чуеш глас в главата си.
Това беше като да чуеш глас в тялото си. Цялата му нервна система се опъна в отговор, като лък.
„Стани.“
Уанз се вдигна на крака, като събори стола и си удари краката в масата. Когато гласът говореше, той можеше да контролира тялото си точно толкова, колкото и водата — гравитацията.
„Ела.“
Уанз залитна по пода.
Крилата бавно се разтвориха, съпровождани от спорадично изскърцване, докато не изпълниха залата от край до край. Върхът на едното от тях размаза прозорец и се показа навън на следобедния въздух.
Драконът бавно, чувствено протегна врат и се прозина. Когато свърши, той завъртя глава и я поднесе едва на няколко инча пред лицето на Уанз.
„Какво означава доброволно?“
— Ъъ, то означава, че правиш нещо по свое собствено желание.
„Но те нямат право на собствено желание! Те ще увеличават съкровището ми, или ще ги изпепеля!“
Уанз преглътна.
— Да, но ти не трябва…
Безмълвният яростен рев го завъртя в кръг.
„Няма нищо, което аз да да не трябва да правя!“
— Не, не, не! — изписка Уанз, хващайки се за главата. — Нямах предвид това! Повярвай ми! Така е по-добре, това е всичко! По-добре и по-сигурно!
„Мен никой не може да ме победи!“
— Това определено е така… Мен никой не може да ме контролира!
Уанз вдигна разперени пръсти в знак на помирение.
— Разбира се, разбира се. Но има начини, и начини, знаеш. Нали разбираш, цялото това бучене и изпепеляване, нямаш нужда от него…
„Глупава маймуна! Как иначе мога да ги накарам да изпълнят волята ми?“
Уанз прибра ръце зад гърба си.
— Те ще го направят по собствено желание. А с времето ще повярват, че е било тяхна собствена идея. Ще стане традиция. Запомни го от мен. Ние, човеците, сме адаптивни създания.
Драконът впи в него продължителен, празен поглед.
— Всъщност — каза Уанз, като се опитваше да изхвърли треперенето от гласа си, — не след дълго, ако някой дойде и им каже, че крал-дракон е лоша идея, те собственоръчно ще го убият.
Драконът примижа.
За пръв път, доколкото Уанз можа да си спомни, той изглеждаше неуверен.
— Познавам хората, нали разбираш — каза Уанз простичко.
Драконът продължи да го пронизва с погледа си. „Ако лъжеш…“ — помисли си той, най-накрая.
— Знаеш, че не мога. Не и теб.
„И те наистина се държат така?“
— О, да. Непрекъснато. Това е основна човешка черта.
Уанз знаеше, че драконът може да прочете поне най-горните пластове на мозъка му. Двамата резонираха в страшна хармония. А той виждаше могъщите мисли зад очите пред себе си.
Драконът беше ужасен.
— Съжалявам — слабо каза Уанз. — Такива сме си. Всичко опира до оцеляването, струва ми се.
„И няма да има могъщи воини, изпратени, за да ме убият?“ — помисли си звярът, почти натъжен.
— Не бих казал. И никакви герои?
— Вече не. Твърде скъпо излизат.
„Но аз ще ям хора!“
Уанз изскимтя.
Той усети ясно как драконът тършува из съзнанието му, опитвайки се да открие нещо, за което да се закачи и да го проумее. Той полувидя, полуусети проблясването на случайните образи, на дракони, на митичната възраст на влечугите и — и тук той усети най-искреното учудване на дракона, — на някои от най-малко похвалните сфери от човешката история, каквито бяха повечето от тях. А след учудването дойде и безсилният гняв. На практика не съществуваше нищо, което драконът би могъл да направи на хората, и което те, рано или късно, да не са се опитвали да си причинят един на друг, често пъти и с ентусиазъм.
„Вие имате наглостта да сте придирчиви“ — обърна се той мислено към Уанз. — „Но ние бяхме дракони. Предполагаше се да сме жестоки, лукави, безсърдечни и ужасни. Но ето какво ще ти кажа, маймуно такава“ — огромното лице се приближи още повече, така че Уанз се озова срещу безпощадните дълбини на очите му, — „ние никога не сме се изгаряли, измъчвали или разкъсвали един другиго, наричайки това нравственост.“