Драконът отново протегна крила, веднъж-два пъти, след което тупна тежко върху евтиния асортимент от умерено скъпоценни вещи. Ноктите му се заровиха в купчината. Той се усмихна презрително.
„Един трикрак гущер не би събрал такава купчина“ — помисли си той.
— Ще има и по-добри неща — прошепна Уанз, временно облекчен от смяната на посоката.
„За вас ще е по-добре.“
— Мога ли… — Уанз се поколеба, — мога ли да те попитам нещо?
„Питай.“
— Ти нямаш нужда да ядеш хора наистина, нали? Аз мисля, че от човешка гледна точка това е единственият проблем, нали разбираш — добави той, а гласът му се ускори до неясен брътвеж. — Съкровището и т.н., това няма да е никакъв проблем, но ако е въпрос само за, така де, протеините, тогава сигурно на могъщ интелект като твоя няма начин да не му е хрумвало, че нещо по-малко спорно, като крава, например, би могло…
Драконът издиша хоризонтален пласт огън, който калцинира отсрещната стена.
„Нужда? Нужда?“ — изрева той, когато звукът вече отмря. — „Ти ми говориш за нужда? А не е ли в самата традиция най-добрите цветове на женствеността да бъдат изпращани на дракона, за да се гарантира мир и благоденствие?“
— Но, нали разбираш, ние винаги сме били сравнително миролюбиви и разумно благоденстващи…
„ИСКАШ ЛИ ТОВА СЪСТОЯНИЕ НА НЕЩАТА ДА ПРОДЪЛЖИ?“
Силата на тази мисъл свлече Уанз на колене.
— Разбира се — успя да каже той.
Драконът пищно протегна нокти.
„Тогава не аз, а вие имате нужда“ — помисли той. — „А сега се разкарай от погледа ми.“
Уанз се строполи в момента, в който той напусна съзнанието му.
Драконът се плъзна над долнопробното съкровище, подскочи върху перваза на един от големите прозорци на залата и размаза цветното стъкло с глава. Многоцветният образ на някакъв праотец на града се срути сред останалия боклук на земята.
Дългият врат се протегна в ранния вечерен въздух навън, след което се задвижи като совалка. Из града никнеха светлини. Шумът от милиони хора, които живеят, издаваше приглушено, дълбоко дрънчене.
Драконът пое дъх дълбоко и радостно.
После измъкна останалата част от тялото си върху перваза, отърси се от останките от рамката на прозореца и скочи в небето.
— Какво е това? — попита Ноби.
Беше почти обло, дървесно на пипане и когато го удареха, издаваше звук сякаш са прокарали линия по ръба на маса.
Сержант Колън отново го потупа.
— Предавам се — каза той.
Керът гордо го повдигна от измачканата опаковка.
— Това е кейк — обясни, като пъхна две ръце под нещото и го вдигна с известно усилие. — От майка ми. — Той успя да го сложи на масата, без да си премаже пръстите.
— Може ли да се яде? — попита Ноби. — Необходими са били месеци, докато стигне дотук. Човек би си помислил, че е станал корав.
— О, направен е по специална рецепта на джуджетата — каза Керът. — Кейковете на джуджетата не се втвърдяват.
Сержант Колън го почука яко още веднъж.
— Сигурно — съгласи се той.
— Невероятно питателен е — рече Керът. — На практика — вълшебен. Рецептата се е предавала от джудже на джудже от векове. Едно съвсем мъничко парченце от него и цял ден нищо друго няма да поискаш да хапнеш.
— Може би завинаги, а? — каза Колън.
— Едно джудже може да измине стотици мили с такъв кейк в раницата си — продължи Керът.
— Обзалагам се, че е така — мрачно каза Колън. — Обзалагам се, че през цялото време сигурно си мисли: „По дяволите, надявам се, че скоро ще намеря нещо друго за хапване, иначе отново ме чака скапаният кейк.“
Керът, за когото думата ирония звучеше точно както думата „пирони“, на която кой знае защо са й изяли „П“-то, вдигна копието си и след няколко внушителни рикошета, успя да среже кейка на приблизително четири парчета.
— Готово — весело каза той. — По едно за всеки от нас, и едно за капитана. — Осъзна какво е казал. — О, съжалявам.
— Да — равнодушно отрони Колън.
Един миг седяха в мълчание.
— На мен ми харесваше — рече Керът. — Съжалявам, че вече не е с нас.
Последва още мълчание, много наподобяващо предишното, но по-дълбоко и по-нагнетено с униние.