— От всичко, което могат да открият, за да го превърнат в пламък — каза Ваймс. — Да. Струва ми се, че той се опитва да произведе някакъв много горещ пламък. Иска да се опълчи на големия дракон. Всеки път, когато онзи се понесе из въздуха, той просто застава и почва да вие.
— И не експлодира?
— Не сме забелязали. Искам да кажа, сигурен съм, че ако го беше направил, щяхме да забележим.
— И просто яде безразборно?
— Мъчно е да се каже със сигурност. Души всичко и яде повечето неща. Два галона газ за лампата, например. Както и да е, не мога да го оставя там долу. Не можем да се грижим за него както трябва. Пък и вече не е необходимо да търсим къде е драконът — горчиво добави той.
— Струва ми се, че реагираш малко глупаво по отношение на това — каза тя, докато водеше напред обратно към къщата.
— Глупаво? Уволниха ме пред всичките онези хора!
— Да, но всичко е било само едно недоразумение, сигурна съм в това.
— От моя страна нямаше никакво недоразумение!
— Е, аз пък мисля, че просто си разстроен, защото си импотентен.
Очите на Ваймс се изцъклиха.
— Какво?
— По отношение на дракона — продължи Лейди Рамкин, съвсем спокойно. — Нищо не можеш да направиш за това.
— Предполагам, че тоя шибан град и драконът просто са си лика-прилика.
— Хората са уплашени. Не можеш да очакваш кой знае колко от хората, когато са така уплашени.
Тя го докосна внимателно по ръката. Беше все едно наблюдаваш как съвършено управляват индустриален робот, за да го накарат лекичко да хване яйце.
— Не всички са храбри като теб — добави тя плахо.
— Като мен?
— Миналата седмица. Когато ги спря да убият драконите ми.
— О, онова ли. Това не е храброст. Както и да е, бяха просто хора. Хората са по-лесни. Най-откровено ще ти кажа едно нещо: за нищо на света няма да погледна в ноздрите на онзи дракон отново. Будя се денем и все за това мисля.
— О! — Тя като че ли поохладня. — Е, щом си сигурен… имам много приятели, да знаеш. Ако имаш нужда от някаква помощ, само трябва да кажеш. Дукът на Сто Хелит си търси капитан на дворцовата стража, сигурна съм в това. Ще ти напиша препоръчително писмо. Ще ти харесат, много приятна млада двойка са.
— Не съм сигурен какво ще правя сега — каза Ваймс по-грубо, отколкото възнамеряваше. — Обмислям едно-две предложения.
— Е, разбира се. Сигурна съм, че ти най-добре знаеш.
Ваймс кимна.
Лейди Рамкин не спираше да премята кърпичката из ръцете си.
— Е, добре тогава.
— Добре — каза й Ваймс.
— Аз, ъъ, предполагам, че ще искаш да си тръгваш тогава.
— Да, предполагам, че е най-добре да тръгвам.
Настъпи мълчание. После и двамата заговориха наведнъж.
— Беше много…
— Просто искам да кажа…
— Съжалявам.
— Съжалявам.
— Не, ти говореше.
— Не, съжалявам, та казваше?
— О! — Ваймс се поколеба. — Ще тръгвам тогава.
— О! Да. — Лейди Рамкин му се усмихна пребледняла. — Не можеш да караш всички онези предложения да те чакат, нали — каза тя.
Подаде му ръка. Ваймс внимателно я стисна.
— Е, ще тръгвам значи.
— Обаждай се — каза Лейди Рамкин вече по-суховато, — ако случайно отново минаваш насам. И т.н. Сигурна съм, че Еръл ще се радва да те види отново.
— Да. Добре. Довиждане, значи.
— Довиждане, Капитан Ваймс.
Той се измъкна с неуверена крачка през вратата и забърза по тъмната, обрасла пътека. Усещаше погледа й върху гърба си, докато вървеше, или поне така си мислеше. Тя стои там, на вратата, почти закрила светлината. Стои и ме гледа. Но аз няма да се обърна назад, мислеше си той. Това би било наистина глупаво. Искам да кажа, тя е прекрасен човек, има много здрав разум и е страхотна личност, но наистина…
Няма да се обърна назад, дори ако ще тя да стои там, докато измина цялата улица. Понякога трябва да постъпиш жестоко, за да си добър.
Така че, когато чу, че вратата се затръшва, а той не бе изминал още половината отсечка, изведнъж се почувства много, много ядосан, така, сякаш току-що го бяха ограбили.
Той се спря неподвижно, стискаше и разпускаше юмруци в тъмнината. Той вече не беше Капитан Ваймс, той беше Гражданинът Ваймс, което означаваше, че сега може да прави неща, за които някога не би си и мечтал. Може би да иде и да разбие няколко прозореца.
Не, това с нищо няма да помогне. Той искаше повече от това. Да се отърве от този скапан дракон, да си върне работата, да пипне който и да стоеше зад всичко това, да се забрави поне веднъж и да удря някого, чак до прималяване…
Вгледа се в нищото. Далече долу градът представляваше маса пушек и пара. Но той не мислеше за това.