Уанз каза:
— Браво. Колко умно, че си се сетил.
Разбира се, винаги имаше и непредвидена възможност, добави Ваймс наум.
— Под дъските на пода — високо каза той. — Първото място, където би потърсил човек. Доста глупаво, в интерес на истината.
— Знам. Предполагам, че той не си е и помислял, че някой ще тръгне да търси — каза Уанз, докато се изправяше и изтупваше праха от себе си.
— Извинявай, не разбрах? — любезно каза Ваймс.
— Ветинари. Знаеш го какъв беше по отношение на интригите и пр. Той беше замесен в повечето от най-големите заговори срещу самия себе си, така държеше неща под свой контрол. Доставяше му удоволствие. Очевидно той го е призовал, но не е могъл да го овладее. Нещо, по-лукаво и от него самия.
— Та ти какво правеше? — попита Ваймс.
— Чудех се дали не би било възможно да върна магията. Или пък да призова друг дракон. Тогава те ще се сбият.
— Един вид изравняване на ужаса, това ли имаш предвид? — попита Ваймс.
— Може би си струва да се опита — ревностно отвърна Уанз.
Той се приближи с няколко стъпки.
— Виж, колкото до работата ти, знам, че тогава и двамата бяхме малко пренапрегнати, така че, ако си я искаш обратно, няма да има никакъв проб…
— Трябва да е било ужасно. Представи си какво ли му е минавало през главата. Извикал го е, а след това е разбрал, че това не е просто някакво си средство, а истинско същество със свое собствено съзнание. Съзнание точно като неговото, само че без всякакви задръжки. Знаеш ли, на драго сърце бих се обзаложил, че в самото начало той наистина си е мислел, че това, което прави, е за добро. Трябва да е бил полудял. Рано или късно, във всички случаи.
— Да — дрезгаво каза Уанз. — Трябва да е било ужасно.
— И при все това, искам да ми падне в ръцете! През всичките тези години да го познавам и да не разбера…
Уанз нищо не каза.
— Бягай — меко каза Ваймс.
— Какво?
— Бягай. Искам да те видя да побегнеш.
— Неразбир…
— Видях как някой избяга, през нощта, когато драконът подпали онази къща. Спомням си как тогава си помислих, че той се движи смешно, все едно подскача. И после, оня ден, те видях да бягаш от дракона. Би могъл да е същият човек, така си помислих. Почти на подскоци. Като някой, който бяга, за да не падне. Да познаваме такъв, а, Уанз?
Уанз махна с ръка по начин, който може би си мислеше, че е небрежен.
— Това просто е смехотворно, това не е доказателство.
— Забелязах, че вече спиш тук — каза Ваймс. — Предполагам, че кралят обича да си му под ръка, а?
— Нямаш абсолютно никакво доказателство — прошепна Уанз.
— Разбира се, че нямам. Начинът, по който някой тича. Припряният глас. Това е всичко. Но няма никакво значение, нали така? Защото нямаше да има никакво значение, даже и ако наистина имах доказателство. Няма на кого да го дам. Пък и ти не можеш да ми върнеш службата.
— Мога! — каза Уанз. — Мога, а ти не заслужаваш да си просто един капитан…
— Ти не можеш да ми върнеш службата — повтори Ваймс. — Тя никога не е била във властта ти, че да ми я отнемаш. Аз никога не съм бил градски служител, нито служител на краля, нито пък на Патриция. Аз бях служител на закона. Може да е бил корумпиран и покварен, но беше закон, някакъв закон. Сега вече не съществува никакъв закон, с изключение на: „Ако не си отваряш очите, жив ще те опекат.“ Къде е моето място в това?
Уанз се втурна напред и го сграбчи за ръката.
— Но ти можеш да ми помогнеш! Може би съществува начин да унищожим дракона, нали разбираш, или поне можем да помогнем на хората, да урегулираме нещата, че да смекчим най-страшното, по някакъв начин да намерим допирна точка…
Ударът на Ваймс го уцели по бузата и го завъртя.
— Драконът е тук — сряза го той. — Не можеш да го урегулираш, нито да го убедиш, нито да се спазариш с него. С драконите няма примирие. Ти го докара тук и сега сме обречени на него, копеле такова.
Уанз свали ръка от ярката бяла следа, където го беше цапнал юмрукът.
— Какво ще правиш?
Ваймс не знаеше. Беше мислил върху една дузина начини, по които могат да се развият нещата, но единственият, наистина подходящ, беше да убие Уанз. А сега, в решаващия момент, не можеше да го направи.
— Това е проблемът с хора като теб — рече Уанз, като се изправяше. — Вие винаги сте против всяко едно нещо, насочено към усъвършенстването на човешкия род, но никога нямате нито един сносен собствен план. Стража! Стража!
Той се ухили налудничаво срещу Ваймс.
— Не си очаквал това, нали? — каза той. — Още имаме гардове тук, нали знаеш. Не са толкова много, разбира се. Не са много хората, които искат да влязат.