В коридора отвън се чуха стъпки и четирима от дворцовата стража се появиха, извадили саби.
— На твое място не бих приел да се бия — продължи Уанз. — Те са отчаяни и неловки мъже. Но им се плаща много добре.
Ваймс нищо не каза. Уанз беше гадняр. Човек винаги имаше някаква надежда с такива като него. Старият Патриций никога не беше постъпвал гадно, това поне трябваше да му се признае. Ако искаше някой да умре, човекът даже и не го разбираше.
Единственото, което трябва да направиш, когато си имаш работа с хора като Уанз, беше да играеш играта според правилата.
— Някога ще си платиш за това — каза той.
— Прав си. Съвършено прав си. Но някога е адски далече — напомни Уанз. — Никой от нас не доживява чак толкова дълго, че да го направи. Ще имаш известно време, за да помислиш върху това — кимна към гардовете. — Хвърлете го в специалното подземие. После се заемете с онази, малката задачка.
— Ъъ — започна водачът на гардовете, после се поколеба.
— Какво има, човече?
— Вие, ъъ, искате да го нападнем? — окаяно попита гардът.
Кралската гвардия може и да беше тъпа, но и те, като всички останали, разбираха от условности, а когато гардовете ги викат, за да се справят с някого при нажежени обстоятелства, значи лошо им се пише. Това копеле трябва да е герой, мислеше си той. Този страж не копнееше за бъдеще, в което да е мъртъв.
— Разбира се, идиот такъв!
— Но, ъъ, той е сам — каза гвардейският капитан.
— И се усмихва — обади се мъж зад гърба му.
— Може би всеки един миг ще се метне на полюлея — предположи един от колегите му. — И ще преобърне масата, може би.
— Той дори не е въоръжен! — изкрещя Уанз.
— Това е най-лошото — отсече един от гардовете с дълбок стоицизъм. — Как да ви кажа, те скачат и сграбчват някоя от декоративните саби зад капака над камината.
— Ъхъ — каза друг, подозрително. — И после запокитват стол срещу теб.
— Няма никаква камина! Няма никаква сабя! Само той! А сега, хванете го! — изпищя Уанз.
Двама гардове сграбчиха колебливо Ваймс за раменете.
— Няма да направиш нищо героично, нали? — прошепна единият от тях.
— Не знам откъде да започна — каза той.
— О! Добре.
Докато отвеждаха Ваймс, той чу как Уанз избухна в побъркан смях. Винаги така ставаше с гаднярите.
Но той имаше право за едно нещо. Ваймс нямаше план. Не беше мислил изобщо какво ще се случи след това. Колко глупаво от негова страна, мислеше си той, да реши, че просто трябва да се опълчиш и с това ще приключи всичко.
Чудеше се и каква беше другата задача.
Кралските гвардейци не продумваха, само гледаха право напред и го поведоха надолу, през разрушената зала, после през останките от друг един коридор към една зловеща врата. Отвориха я, хвърлиха го вътре и си заминаха.
И никой, абсолютно никой не забеляза тънкото, подобно на листо нещо, което се спусна плавно от сенките на покрива, премятайки се из въздуха като кедрово семе, преди да се приземи сред оплетените финтифлюшки на съкровището.
Беше черупка от фъстък.
Именно тишината разбуди Лейди Рамкин. Спалнята й гледаше над кошарите на драконите и тя беше свикнала да спи под лекия съпровод на шумолящи люспи, спорадичния рев на някой дракон, който издишва плам насън, и оплакванията на бременните женски. Липсата на какъвто и да било шум беше като будилник.
Беше поплакала преди да заспи, но не много, защото нямаше никаква полза от това да сантименталничи и да унива. Запали лампата, намъкна гумените си ботуши, грабна тоягата, която можеше да се окаже всичко, което стои между нея и теоретичната загуба на добродетелността й, и забърза надолу през тънещата в сенки къща. Докато пресичаше влажната морава към колибките им, смътно долови, че долу, в града става нещо, но го отхвърли като нещо, за което в момента не си струва да се мисли. Драконите бяха по-важни.
Тя отвори вратата.
Е, още си бяха там. Познатата воня на блатни дракони, наполовина езерна кал и наполовина химическа експлозия, се изниза вън в нощта.
Всеки дракон се крепеше на задните си крака насред кошарата си, извил врат и втренчен с яростна съсредоточеност в покрива.
— О! — рече тя. — Пак лети там горе, а? Перчи се. Не се тревожете за това, деца. Мама е тук.
Тя остави лампата на една висока полица и се приближи до кошарата на Еръл.
— Е, момчето ми — започна тя и млъкна.
Еръл се беше проснал настрани. Тънка струйка сив пушек излизаше от устата му, а стомахът му се надуваше и свиваше като мех. А кожата му надолу от врата беше почти чисто бяла.