– От нашия специален бленд, средно дълго, без мляко, нали?
– Точно така – отвърна Ръсти. – За вкъщи.
– Заведението черпи – каза жената. – До утре.
……
В момента, в който Ръсти Ръдърфорд излизаше от кафенето, Джак Ричър стоеше на тротоара на половин пряка от единственото кръстовище със светофари в града. Които работеха безпроблемно. Ричър видя как Ръдърфорд излиза от кафенето и тръгва на изток. Без да бърза, но и без да се влачи. Ръсти крачеше спокойно, потънал в своята собствена малка вселена. Следваше познат маршрут. Чувстваше се комфортно. Прибираше се у дома. Където му бе мястото.
До Ричър спря автомобил. Нов и лъскав. Кола под наем, управлявана от същия застрахователен агент, с когото се бе запознал преди седмица. Младежът бе облечен в същия тъмносин костюм. Но вече не изглеждаше притеснен, а по-скоро щастлив и уверен.
– Да те откарам до някъде? – попита той.
– Къде отиваш? – отвърна Ричър.
– В Нашвил. Имам среща в офиса. Ще изнеса презентация, за да обясня как протекоха преговорите за откупа, как успях да намаля сумата с четиресет процента и въпреки това всички системи заработиха отново. С изключение на градския архив, но кой го е грижа за него?
Ричър се замисли. Все пак бе напуснал Нашвил сравнително скоро, а той си имаше правило. Никога да не се връща. Защото това рядко приключваше добре. Но от друга страна… напоследък бе направил не едно и две изключения. И всичко бе минало чудесно. При още едно можеше да отиде в някой клуб.
Да послуша някоя група.
И да се погрижи музикантите да си получат парите.
КРАЙ