Ако Ръдърфорд се бе скрил в апартамента си.
Ричър благодари на Рул, изкачи отново стълбите от мазето към фоайето на Съдебната палата, като вземаше стъпалата по три наведнъж и едва не събори някакъв мъж, който влизаше в сградата. Мъжът бе слаб, с памучен панталон и тениска с яка. И лого.
Самият Ръсти Ръдърфорд. Който не се бе скрил в апартамента си. И не бе отвлечен. Засега.
Ричър сграбчи Ръдърфорд за раменете, завъртя го рязко и го подкара навън.
– Пусни ме! – каза Ръдърфорд и се опита да се освободи. – Какво, по… Какво правиш, Ричър?
– По-добре да стоиш настрана от полицията… поне за известно време – отвърна Ричър и го пусна. – Току-що им казах, че си в опасност. Може би дори изчезнал. Сигурно ще искат да ти зададат няколко въпроса.
– За малко да загазя наистина – каза Ръдърфорд и приглади тениската си.
– Какво се случи?
– Излязох от апартамента тази сутрин. Исках да отида до кафенето. Стигнах до вратата, но един от съседите тъкмо влизаше. Възрастен човек, затова отстъпих, исках да му направя път, и тогава видях познато лице. На отсрещния тротоар. Жената, която шофираше колата, в която онези мръсници се опитаха да ме натикат вчера.
– Какво направи?
– Уплаших се. Изпаднах в паника. Хукнах към портиера и му изкрещях да повика такси до летището. Качих се горе, за да събера малко багаж, но просто не бях в състояние да разсъждавам логично. Не можех да реша какво да взема. Но портфейлът с документите и кредитните карти бе у мен, затова реших да потегля накъдето ми видят очите и да си купя всичко необходимо, когато пристигна… където и да било. Слязох долу и когато таксито се появи най-после, скочих в него. Стори ми се, че съм чакал цяла вечност.
– Защо си тук тогава?
– Стигнах до половината път до Нашвил и си казах: какво правя, по дяволите? Аз не знам как да се крия. Не искам да бягам. Искам да остана тук. Да изчистя името си. И тогава се сетих за теб.
– Какво за мен?
– Ти беше в ареста. За това, че ми помогна. Втори път. Не можех да те оставя зад решетките и реших, че най-малкото, което мога да направя, е дати платя гаранцията.
– Оценявам твоята загриженост, Ръсти, но ти не беше поводът за сбиването пред ресторанта.
– Напротив. Онези типове искаха да ме отвлекат. Холи, сервитьорката, бе категорична. Затова ми помогна да се измъкна през задната врата.
Ричър поклати глава.
– Онези идиоти чакаха мен. Бяха решили, че работя за застрахователя, който води преговорите за откупа и иска компютрите в града да заработят час по-скоро. Холи е устроила всичко. Спомняш ли си какви въпроси ми задаваше? С кого съм пристигнал в града.
– Нищо не разбирам. Да не би да са смятали, че ще накарат застрахователите да ускорят процеса, като ги сплашат?
– Те не искаха да работя по-бързо – отвърна Ричър. – Искаха да зарежа всичко.
– Но това е още по-абсурдно! Всички в града искат нещата да се върнат към нормалното си състояние колкото се може по-скоро.
– И все пак някой не го иска. Не знам каква е причината, но мисля, че е свързана с кашата, в която си се забъркал. Все пак трябва да се уверим в това. Предлагам като за начало да отидем да хапнем.
– И как ще ни помогне това?
– Храни се винаги когато можеш. Така няма да гладуваш, когато няма да си в състояние да се храниш. А и така ще ни се даде възможност да улучим с един куршум два заека. Стига Холи да е там, разбира се. Време е да поговорим с нея.
……
Ричър заобиколи Съдебната палата и когато двамата с Ръдърфорд излязоха на паркинга, той му подхвърли ключовете от колата на Марти.
– Ти караш – каза Ричър.
Ръдърфорд спря на място.
– Чакай малко… Чия е тази кола? Открадна ли я?
– Принадлежи на човек, с когото се запознах тази сутрин. Той ми я даде назаем. Няма да му трябва известно време.
– Не знам… – Ръдърфорд не помръдна. – И аз имам кола. Защо не използваме моята?
– Тази е тук. Твоята – не.
Ръдърфорд докосна предпазливо дръжката на вратата, сякаш се опасяваше да не го удари ток, след което я отвори и седна зад волана.
– Мислех, че ще отидем да хапнем. – Той натисна един бутон и премести седалката си напред. – Не е далече. Можем да отидем пеша.
Ричър поклати глава.
– Не бива да оставяме колата тук. По-късно може да ни потрябва. Няма да тръгнем направо към ресторанта, ще се поразходим преди това.
– Къде?
– Все едно. Покажи ми училището, в което си учил. Къщата на първото ти гадже.
– Защо?
– Защото се надявам някой да ни последва.
……
Ръдърфорд излезе от паркинга и зави надясно. Първите няколко минути шофираше неловко, притеснено, като изнервен тийнейджър, който още не е взел книжка. Прекарваше повече време да гледа, отколкото през предното стъкло. На два пъти охлузи джантите в бордюра. Не след дълго обаче се успокои и мина покрай родния си дом, а после и покрай началното си училище. Ръсти показа на Ричър и къщата, в която бе живяла Шован, ирландката, за която искал да се ожени, когато бил на шест години. Тя обаче го зарязала, тъй като Ръсти не искал да се откаже от мечтата си да стане автомобилен състезател. После минаха покрай къщата, в която Ръдърфорд бе живял, когато бил на десет, покрай гимназията му и прочие. Двамата с Ричър обикаляха квартал след квартал, някои спретнати и богати, други западнали и потискащи, всеки от които криеше своя собствена връзка с миналото. Обиколката из града заприлича на енциклопедия от тухли и вар, събрала цялата информация за живота на Ръсти Ръдърфорд. Всеки нов адрес му помагаше да се успокои и да се ободри. Всеки нов адрес засилваше клаустрофобията на Ричър. Представата да прекара целия си живот на едно място придобиваше все по-реални очертания пред очите му.