Маршрутът, който следваха, обслужваше идеално целите му. Бе прекалено сложен, за да може някой да ги проследи, без да се издаде. Прекалено случаен, за да може някой да предвиди посоката и да ги изпревари. Ричър остана разочарован, че никой не тръгна след тях. Той не беше нетърпелив човек. Не му бе омръзнала компанията на Ръдърфорд, не се дразнеше от коментарите му. Но не искаше да се задържа твърде дълго в града, затова нареди на Ръсти да прекрати обиколката из носталгичното си минало и да се насочи към ресторанта.
……
– Отсреща ли живееш? – попита Ричър, когато слязоха от колата.
Ръдърфорд кимна.
– Жената, която си видял вчера. Онази, която те е наблюдавала. Къде беше застанала?
– Сега се чувствам глупаво – поколеба се Ръдърфорд. – Може просто да ми се е сторило… Да съм реагирал прекалено емоционално. Снощи не спах добре и…
– Не – обърна се към него Ричър. – Когато инстинктите ти подскажат, че нещо не е наред, това означава, че то наистина не е наред. Вслушвай се винаги в шестото си чувство. То ще те спаси, ще ти помогне да не се окажеш в багажника на някоя кола.
– Жената се преструваше, че разглежда витрината на магазина отсреща… точно по диагонал срещу входа на моята сграда. Това е най-обикновена аптека, но продава какви ли не лъскави дреболии, за да се нарече дрогерия. Пълна е със свещи, плюшени играчки и предмети за декорация. Всяка седмица идва аранжор и сменя изложеното на витрината. Сега е джунгла, миналата седмица беше плаж, по-миналата – нещо с жирафи…
Ричър надзърна зад ъгъла и видя магазина, който Ръдърфорд описваше. Наблизо нямаше жива душа. Ричър огледа тротоара в двете посоки. Не видя никого от онези, които го чакаха на бензиностанцията.
– Няма я – обяви Ричър. – Не виждам хората, с които се сблъскахме вчера. А сега погледни ти. Забелязваш ли някого, когото не си виждал досега? Човек, който е проявил интерес към теб. В кафенето. В бакалията. По улицата. Дори да не си напълно сигурен. Дори да е само предчувствие.
Ръдърфорд надзърна зад ъгъла, тялото му остана назад, но той протегна врат като костенурка, която се подава от корубата си. Накрая се дръпна и поклати глава.
– Не.
Ричър пристъпи към входа на ресторанта и в същия миг телефонът на Ръдърфорд иззвъня с някаква рок мелодия.
– Трябва да се обадя – каза той, след като видя номера на екрана. – Адвокатът е.
Ръдърфорд се отдръпна на два-три метра и проведе разговор, който продължи по-малко от минута.
– Мръсници! – изохка той, когато се върна при Ричър. – Спомняш ли си, когато ти казах, че изпратих призовка, с която изисквам да ми предоставят служебния ми лаптоп? Шефът ми очевидно е наясно, че се е издънил, и не иска компютърът да попадне в ръцете ми. Затова кметството заявява, че може да си го получа, никакъв проблем. Но едва след осем седмици. Освен това настояват да им платя четиринайсет хиляди долара, за да редактират поверителната информация, която се съдържа в него, тъй като, след като вече не съм общински служител, нямам достъп до нея.
– Могат ли да го направят? – попита Ричър.
– Да, според адвоката ми. Нямам избор.
– Няма ли друг начин да си получиш лаптопа? Някакъв хитър юридически трик?
– Ако имаш предвид проникване с взлом и кражба, не.
– Какво ще правиш тогава?
– Предполагам, че ще се съглася. Разполагам с парите, а компютърът ми трябва. Мога да почакам. Казват, че отмъщението е най-сладко, когато се сервира студено, нали?
……
Когато Ричър и Ръдърфорд влязоха в ресторанта, възрастната двойка вече си бе тръгнала. Всъщност заведението пустееше. Двамата се настаниха в сепарето с фотографията на тюркоазения шевролет, от което Ричър можеше да държи под око и двете врати. Минута по-късно от кухнята излезе сервитьорка с две чаши и кана кафе в ръце. Бе същата, която бе помогнала на Ричър с телефонния указател в интернет.