Сервитьорката донесе поръчката, но Ричър не посегна към храната. Разсъждаваше. Жена, свързала се с Ръдърфорд, бе отвлечена и убита. После някакви хора се опитаха да отвлекат Ръдърфорд. Хора, които явно имаха опит в изтезанията, убийствата, разчленяването на телата на жертвите и изхвърлянето им в куфари, ако можеше да се вярва на Марти. Случаят изглеждаше все по-неприятен.
– Ръсти, оценявам факта, че се върна сутринта, за да платиш гаранцията ми – каза Ричър, когато и двамата приключиха да се хранят. – Въпреки че вече бях излязъл от ареста. Канех се да напусна града, когато някакви типове ми заложиха капан. С четирима от тях се срещнахме вчера. Подозирам, че това са същите хора, които са убили журналистката. Трябва да се отнесеш сериозно към това, което се случва. Много сериозно, ако не искаш следващата статия в този вестник да бъде посветена на теб и на частите от твоето тяло, открити на различни места. Трябва да напуснеш града. Веднага. Дори не се връщай в апартамента си.
– Да напусна града? И къде да отида? Кога да се върна? Какво да правя дотогава? – Ръдърфорд изтри лицето си със салфетката. – Ако наистина ме преследват хората, убили журналистката, те са доста опасен противник за ченгетата в малък град като нашия. Вероятно са дошли отнякъде. И ако могат да ме проследят до тук, могат да ме открият навсякъде. Ами ако замина на място, където им е по-лесно да ме заловят? Не. Ще остана. Ще се боря.
– Знаеш ли как? – попита Ричър.
– Не. Но ти знаеш. Справяш се отлично засега.
– Ръсти, с удоволствие бих ти помогнал. Но няма да съм тук завинаги.
– Просто не си тръгвай. Моля те. Остани известно време. Ще ти платя, имам спестявания.
– Не ми трябват пари. И бездруго не бих приел да изхарчиш спестяванията си за мен.
– Добре. Забрави за парите. Ще ти платя, като те науча да работиш с компютър. Ще ти помогна да влезеш в двайсет и първи век. Или поне в двайсети. Ще те науча най-малкото да използваш мобилен телефон.
Ръдърфорд беше прав, че бягството нямаше да гарантира сигурността му. Но и оставането в града нямаше да му осигури безопасност. Не и след като федералните агенти нямаха намерение да спазят обещанието си и да му осигурят закрила. Не и след като на свобода се разхождаха достатъчно хора като Марти, които не изпускаха от поглед Ръдърфорд.
– Ами ако наистина остана? – попита Ричър. – За ден или два? Но в замяна на това няма да ме учиш да работя на компютър.
– Имаме сделка – отвърна Ръсти и протегна ръка. – Какво ще правим сега? Ще се скрием ли някъде? Надявам се, че няма да се опитат отново да ме отвлекат.
– Не. Ще преминем в настъпление. По кое време приключва смяната на портиера в твоята сграда?
– Той спомена, че е поел двойна смяна. Ще остане на работа до десет вечерта.
– Добре. Трябва да направим някои приготовления. Но преди това ще се отбием на едно място. Вземи си телефона. Влез в указателя. Трябва да откриеш един адрес.
10.
През годините Ричър бе чувал не една и две истории за хора, които тръгват да се прибират подпийнали или надрусани и влизат в чужда къща. Понякога истинските собственици ги намират заспали в леглото или припаднали на пода. Друг път прострелват натрапниците. Има случаи, когато хората, сгрешили адреса, стрелят, защото смятат, че някой друг е нахълтал в дома им. В кариерата си на военен полицай Ричър бе чувал какви ли не обяснения. Винаги трудно бе възприемал идеята за сгрешен адрес. Но това се промени, когато се озова в квартала на Холи.
Ричър си го представи току-що застроен. Разположен на два-три километра от града. Една ниска правоъгълна къща след друга. Един правоъгълен парцел след друг. Разположени в решетка от улици, които се пресичат под прав ъгъл. Построени сред заобикалящите ги ниви по време на следвоенния бум, когато към града бяха потекли реки от пари. Къщите лесно можеха да бъдат объркани, особено като нови. Дори сега човек лесно можеше да сбърка адреса въпреки дребните различия, появили се през годините. Някои къщи имаха по-нова боя. Други имаха по-зелени морави. А собствениците на трети се бяха отказали да правят каквито и да било усилия в областта на бояджийството или градинарството.
Ричър тръгна по уличката, която водеше до съседната на Холи къща. Той обаче не бе сгрешил адреса. Действаше напълно съзнателно. Заради предната врата на Холи. Тя бе от най-лошия вид, от полицейска гледна точка поне. Нямаше прозорци и човек не можеше да надзърне отвън. Но пък имаше шпионка и всеки вътре можеше да види какво става навън. Освен това бе изработена от дървени панели. При това толкова тънки, че не предлагаха никаква сигурност. Ритникът на Ричър можеше да ги избие за една секунда. И вратата щеше да отлети назад толкова далече, колкото се простира коридорът. Но този тип врати имаха едно предимство за евентуалните защитници, барикадирали се в къщата. Да, вратата можеше да се отвори много лесно, но това бе излишно. Хората вътре можеха да стрелят направо през нея. Една пушка щеше да им свърши чудесна работа. Не че Ричър очакваше сервитьорка като Холи да дебне в коридора с двуцевка в ръце. Но пък човек може да загине именно от онова, което не очаква.