– Извинявам се – каза Ричър и се усмихна дружелюбно. – Не исках да ви стресна.
Китаристът свали калъфа, но не пристъпи напред.
– Чудесно изпълнение, между другото – продължи Ричър. – Кога ще свирите пак?
– Благодаря – отвърна китаристът, но не помръдна от мястото си. – Скоро. Надявам се.
– Тук ли?
– Никакъв шанс!
– Защо? Лоша публика?
– Не. Лош собственик.
– Чакай малко! – Певицата погледна към Ричър. – Какво търсиш тук? Да не би да работиш за него?
– Не работя за никого – отвърна Ричър. – Но защо собственикът да е лош? Какъв е проблемът?
Певицата се поколеба, но вдигна един пръст, после втори.
– Не ни плати. И ни ограби. Открадна ни китара.
– Една от моите – поясни китаристът. – Резервната ми китара.
– Наистина ли? – отстъпи крачка назад Ричър. – Това не ми звучи като добра бизнес практика. Сигурно има още нещо?
– Например? – Певицата погледна китариста.
– Няма нищо – отвърна той. – Приключихме изпълнението. Събрахме си нещата. Поискахме си хонорара. И той ни отказа.
– Не разбирам – настоя Ричър. – В подобно заведение именно музиката привлича клиенти. А не интериорът например. Това е повече от сигурно. За целта трябват групи, които свирят на живо. Ако не им плащаш, как ще ги накараш да свирят? Не намирам логика. Сигурно сте направили нещо, за да го ядосате.
– Нищо не разбирате от музикалния бизнес – поклати глава китаристът.
– Обяснете ми.
– Защо?
– Защо? Защото ви моля. Защото съм любознателен. Обичам да научавам нови неща.
Китаристът остави калъфа на земята.
– Какво толкова има за обясняване? Подобни неща се случват непрекъснато. И не сме в състояние да направим абсолютно нищо.
– Групите не разполагат с никаква власт – допълни певицата и постави ръка на рамото на китариста. – За разлика от клубовете.
– Няма ли кой да вй помогне да оправите нещата? Мениджър? Импресарио? Музикантите нямат ли хора, които да се грижат за интересите им?
Китаристът поклати глава.
– Успелите музиканти може би. Не и ние.
– Засега – обади се певицата.
– В такъв случай защо не се обърнете към полицията?
– Не – заяви певицата. – Никаква полиция.
– Не можем да замесваме ченгетата – каза китаристът. – Излезе ли ни име на група, която създава проблеми, никой няма да ни кани да свирим.
– Но какъв е смисълът да приемате участия, за които не ви плащат?
– Работата е там, че ние трябва да свирим. Хората трябва да ни чуят. – Певицата почука слепоочието си с пръст. – Никой няма да ни открие, ако не свирим.
– Сигурно е така – съгласи се Ричър и замълча. – Макар че… честно казано, трябва да промените посланието, което излъчвате.
– Какво послание? – Китаристът се облегна на стената. – Майната му на посланието! Нищо не можем да направим!
– Това е начинът да успеем – каза певицата. – Рано или късно.
Ричър замълча.
– Какво? Да не би да смяташ, че не постъпваме правилно?
– Може да не разбирам вашия бизнес – Ричър изгледа първо китариста, после певицата, – но ми се струва, че все едно казвате на собствениците на клубове, че могат да ви ограбват, когато си пожелаят. Че нямате нищо против да не ви плащат.
– Това е лудост! – възкликна китаристът. – Много е гадно да не ти платят! Това е най-лошото за нас!
– Казахте ли го съвсем ясно на собственика на този бар?
– Разбира се. – Китаристът изправи рамене. – Казах му го. Настоях да ни плати. Той уж се съгласи и ме покани в офиса си. Само че там ни чакаше един тип. Охранителят. А той е огромен. Сигурно са планирали всичко предварително, защото онази горила не каза нищо. Не се поколеба. Веднага ме сграбчи за ръката. Лявата. – Китаристът я вдигна, за да подчертае думите си. – Сграбчи ръката ми и я притисна върху бюрото, където има една метална плоча, цялата вдлъбната и нащърбена. Докато онзи държеше ръката ми, собственикът заобиколи бюрото и отвори най-горното чекмедже. Извади чук. После разтвори пръстите ми и заяви, че трябва да избирам. Ще получа парите, но ще ми счупи пръстите. Или пък ще си тръгна невредим, но без пари.