В дома на съседите като че ли нямаше никого. Ричър позвъни отново и зачака. Възрастните хора или малките деца не можеха да се отзоват толкова бързо на позвъняването му. Когато се убеди, че вътре няма никого, Ричър заобиколи покрай гаража, избра по-здрав участък от оградата и се прехвърли в задния двор на Холи.
По всичко изглеждаше, че някой бе възлагал големи надежди на това място. Някога. Много отдавна. Приблизително половината площ бе заета от морава с вълнообразна форма, оградена от стари тухли. Мазилката между тях бе напукана и ронлива, а тревата бе пожълтяла и изсъхнала. В далечния ъгъл се издигаше скелет на дървена беседка. Ричър предположи, че преди години тя е била любимо място за почивка. Място, където човек да поседне с чаша вино в ръка. Място, където да намери малко романтика. Сега дори къпините, прорасли по беседката, бяха жълти и сбръчкани. Парапетът бе счупен на няколко места. А една от веригите, които придържаха люлката, бе скъсана.
Останалата част от двора бе застлана с каменни плочи, които от месеци не бяха виждали метла. Имаше и кръгла метална маса, боядисана в зелено, пепелник, пълен с фасове, и два стола. Всичко това бе разположено непосредствено до плъзгаща се врата. Стъклена. Много по-добре, помисли си Ричър.
Той долепи гръб до стената и пристъпи бавно напред. Надзърна през вратата. Видя само един човек. Жена. Тя бе облечена в бяла роба. Седеше край малка маса с чаша кафе пред себе си, от което не бе отпила и глътка. Жената бе отпуснала глава и косата покриваше цялото ѝ лице. Ричър почука по стъклото. Жената се сепна. Обърна се към вратата. Сега Ричър я разгледа съвсем ясно. Беше Холи. Лицето ѝ бе разкривено от шок. И страх. Под лявото ѝ око имаше голяма синина. Тя тръсна глава и косата отново покри лицето ѝ, след което направи знак на Ричър да се маха.
Ричър поклати глава.
Холи му махна да си върви.
Ричър понечи да почука отново, но отдръпна ръка. Показа на Холи, че ако почука, ще бъде силно и шумно.
Тя скочи, хукна към вратата, отвори я, бутна Ричър назад и излезе навън. После плъзна вратата възможно най-тихо, като не пропусна да се увери, че е плътно затворена.
– Какво правиш тук? – просъска Холи. – Ще загазя заради теб.
– Мисля, че вече си загазила без моя помощ – отвърна Ричър. – Кой ти причини това?
Холи посегна към косата си.
– Никой. Вчера бързах да се приготвя за работа, после се прибрах късно, бях ужасно изморена и забравих, че съм оставила отворена вратата на гардероба. Блъснах се право в нея. Много съм непохватна, но това не ти влиза в работата. Какво искаш? Защо си влязъл в двора ми?
– Дойдох тук като представител на Международното дружество на лудитите. Набираме нови членове и мисля, че ти си идеален кандидат.
Холи присви здравото си око и отстъпи половин крачка назад.
– Какво е лудит?
– Противник на прогреса. Особено на прогреса, свързан с нови технологии. Името идва от един англичанин, Нед Луд, чиито последователи започнали да чупят машини през осемнайсети век.
– Ти луд ли си? Изобщо не ми пука за някакъв англичанин от осемнайсети век! Освен това нямам нищо против прогреса.
– Защо тогава не искаш компютрите на градската администрация да заработят отново? Защо предпочиташ да останат изключени?
Холи поклати глава.
– Нещо си се объркал. Аз съм сервитьорка в ресторант. Нашият компютър работи отлично. Какво ме интересуват компютрите на общината?
– Онези отрепки, които ми изпрати снощи, определено се интересуваха от тях. Предположих, че споделяш интереса им.
– Какви отрепки? Нямам нищо общо с тях!
– Разбира се, че имаш. Те са твои приятели. Или приятели на твоя приятел.
– Нямам приятел.
– Значи са твои приятели.
– Не са.
– Добре. Нека ти задам един въпрос. Колко пъти смяташ, че са ме вземали за застрахователен агент? Имам предвид до снощи.
Холи не отговори.
– Нито веднъж – отвърна Ричър. – За целия ми живот. А вчера ме сбъркаха два пъти за половин час. Първо ти. После те. Ти имаше причина. Видя ме в компанията на истинския застраховател.
Холи продължи да мълчи.
– Онези отрепки също имаха причина – продължи Ричър. – Макар и различна.