Холи не отговори.
– Решили са, че съм застраховател, защото ти си им казала така. Те не ме видяха да слизам от колата на истинския застраховател, а и, честно казано, не ми се сториха достатъчно умни, за да стигнат сами до този извод. Въпреки че изводът е грешен. Съгласни ли сме поне за това?
– Предполагам – отвърна Холи.
– Всички в града знаят, че застрахователната компания ще плати откупа и ще се погрижи компютрите да заработят отново. Онези глупаци искаха застрахователите да зарежат случая. Това означава, че ти искаш застрахователите да зарежат случая. Което означава, че ти искаш компютрите да останат блокирани. Защо?
Холи не отговори.
– Добре – каза Ричър. – Да разгледаме ситуацията от друг ъгъл. Кога арестуваха приятеля ти за последен път?
Холи облещи очи.
– Казах ти вече, нямам приятел.
– Да, каза ми.
Тя поклати глава и сведе поглед.
– Пушиш ли, Холи?
Сервитьорката хвърли поглед към пепелника на масата.
– Понякога. След работа. Когато съм имала тежък ден.
– Носиш ли грим в ресторанта?
Холи кимна.
– Защо тогава по нито един от тези фасове няма следи от червило?
Холи прехапа долната си устна за миг.
– Защото пуша, след като се прибера у дома и сваля грима си. Обличам си пижама и изпушвам една цигара, преди да си легна. Помага ми да се отпусна. Помага ми да заспя.
– Не ти вярвам. Мисля, че цигарите са на твоя приятел. Мисля, че той си седи тук, на чист въздух, и пуши, докато ти си скъсваш задника от бачкане, за да задоволяваш вредните му навици.
– Не. Той не… – Холи поклати глава. – Казах ти. Нямам…
Вратата се отвори и навън излезе мъж, който блъсна Холи настрани. Беше висок над метър и осемдесет и пет, слаб, с бледо лице, покрито с набола рижава брада. Мазната му коса бе вързана на опашка, която се поклащаше между лопатките му. Бе облечен в безформени торбести джинси, покрити с апликации на анимационни герои, а мърлявата му тениска вероятно някога е била бяла.
– Стига си задавал въпроси – каза той и пристъпи тромаво напред.
Очите му бяха присвити, сякаш трудно понасяше слънчевата светлина. Направи още една крачка, взе един от металните столове и го размаха пред себе си като звероукротител, който дресира лъв.
– Затваряй си устата. И се махай.
– Как се казваш? – попита Ричър.
Мъжът не отговори.
– Зададох ти елементарен въпрос. Повечето хора научават отговора му, преди да тръгнат на детска градина. Някои дори могат да го напишат. Но ако ти трябва повече време, двамата с Холи можем да влезем вътре. Тя ще ми направи кафе и ще си поговорим.
– Казвам се Боб.
– Добре – отвърна Ричър. – Предполагам, че лъжеш, но Боб не е по-лошо от останалите имена, затова ще го приема. А сега, Боб, навън ли искаш да разговаряме? Мислех, че ще влезем вътре и ще проверим дали някой е оставил отворени вратите на гардероба.
Боб хвърли поглед към Холи.
– Макар да ми се струва, че малко слънчева светлина ще ти се отрази добре, ще ти предложа сделка. Отговори ми честно на един въпрос и няма да пъхна нито една част от този стол в нито една част от твоето тяло.
Боб не отговори.
– Кога те арестуваха за последен път? – попита Ричър.
Никакъв отговор.
– Въпросът не е труден – продължи Ричър. – Започни с някой ден от седмицата. Те са само седем. Изборът не е голям.
Никакъв отговор.
– Ръцете ти не се ли измориха? – попита Ричър. – Можеш да оставиш стола по всяко време.
Столът определено не бе най-добрият избор на оръжие. Беше прекалено лек, за да бъде използван като бухалка, особено срещу човек с размерите на Ричър. И бе прекалено неудобен, за да го промуши. Най-добрата възможност на Боб бе да го метне по Ричър, като му придаде въртеливо движение, и да се възползва от инстинктивната реакция на Ричър да го блокира. Ръцете му щяха да бъдат заети със стола, макар и за миг. Ричър можеше да отклони вниманието си. И Боб можеше да получи възможност да нанесе удар. Ако бе достатъчно бърз.
Боб обаче не хвърли стола. Той пристъпи напред и понечи да го забие в тялото на Ричър. Не успя, затова направи нова крачка и нов опит. Накрая вдигна стола високо над главата си и замахна към лицето на Ричър, който сграбчи с лявата си ръка най-близкия крак и го дръпна настрани. Боб се вкопчи в него и задърпа отчаяно, с всички сили, само и само да си върне стола. Той бе неговото копие. Неговият щит. Неговата собственост, от която нямаше да се откаже с лека ръка. Боб дърпаше с две ръце. Което остави тялото и главата му напълно беззащитни. Ричър можеше да играе тази игра цял ден, но когато се биеше, следваше едно правило – довърши противника, и то бързо. Затова нанесе мощно кроше с дясната си ръка. Юмрукът му се стовари върху главата на Боб със силата на пневматичен чук. Той политна настрани и се свлече на земята, върху отдавна изсъхналата трева. Тялото му вдигна облаче прах при падането си.