Холи се втурна към Боб, коленичи и опипа врата му в търсене на пулс.
– Добре ли е? – попита тя. – Жив ли е?
– Най-вероятно – отвърна Ричър и върна стола до масата. – А сега влез вътре. Облечи се. Вземи си чантата.
– Защо? Къде ще ме водиш?
– Никъде. Ти ще отидеш там сама. Иди някъде далече и остани там следващите няколко часа. Скоро ще дойдат ченгетата. Тогава можеш да се върнеш. Или не. От теб зависи.
……
Холи се приготви за десетина минути. Ричър използва това време, за да отнесе до верандата изгубилия съзнание Боб и да го върже за стола, който той бе размахвал допреди малко. Холи се появи в кухнята, облечена в рокля на розови цветя, бели гуменки и бейзболна шапка. Тя хвърли поглед към Ричър и му обърна гръб, без да каже нито дума. Той заобиколи гаража и я проследи с поглед. Тя потегли със стара сребриста мазда кабриолет с вдигнат гюрук. После Ричър се върна в кухнята и си наля кафе от каната. Изчака десетина минути, в случай че младата жена се върне. Едва тогава се запъти към колата на Марти и каза на Ръсти да го откара в полицейското управление.
– Време е да бъдеш по-откровен с мен, Ръсти – заяви Ричър след първия завой надясно. – Какво криеш?
– Нищо – погледна го Ръдърфорд. – Какво имаш предвид?
– Онези типове, които са те погнали. Трябва да разберем какво искат. Те не целят да те убият – поне засега, – в противен случай щяха вече да са го направили. Не целят и отмъщение, иначе щяха вече да са изпратили няколко горили като онези снощи. Операцията, която провеждат, е прекалено сложна. Прекалено скъпа. Следователно търсят нещо. При това нещо ценно.
– Но аз нямам нищо ценно.
– Ами информация? Възможно ли е да знаеш нещо?
– Нищо не знам. Поне нищо важно.
– А може би знаеш. Представи си, че става въпрос за нещо, което ти се е сторило толкова тривиално, когато си го чул. Нещо, на което си се натъкнал по време на работа, но не си осъзнал значението му. Ти си отговарял за техническата поддръжка на всички компютри в общинската администрация, нали? Имал си достъп до всички компютри в кметството. До всички данни. Може да ти е доскучало и да си започнал да ровиш в поверителна информация. Да четеш имейлите на служителите.
– Разбира се, че съм го правил. Всички го правят.
– Какви тайни откри?
– Нищо интересно.
– Някой да е имал извънбрачна връзка?
– Не.
– Някой да е бил принуждаван да гласува по определен начин?
– Не, нямаше нищо, свързано с гласуванията.
– Ас подкупи?
– Не.
– С финансови злоупотреби?
– Не, нищо такова. – Ръдърфорд даде газ и изпревари боклукчийския камион отпред.
– Може да си попаднал на нещо важно, без да го осъзнаваш. На имейл от убитата журналистка например. На имейл, в който е скрито послание.
– Не. – Ръдърфорд намали, тъй като от съседната пряка излезе микробус. – В имейлите ѝ нямаше прикачени файлове. Въпросите ѝ бяха свързани единствено с архивите на недвижимите имоти. Предимно от четиридесетте и петдесетте години. Все неща, от които нямам никаква представа.
– Ами традиционната поща? Получавал ли си необичайни писма или колети? У дома или в офиса?
– Не, не получавам никаква поща. Освен сметки и реклами.
– Да си купувал нещо наскоро? Стара книга? Картина? Мебели? Кола? Стари дрехи? Каквато и да било вещ, в която да се скрие документ или компютърен диск?
– Купих си няколко филма на блурей. Но онези, които не съм гледал, дори не са разопаковани.
– Сещаш ли се за други странни съвпадения? Като това с журналистката, която те е търсила, а после е била убита?
– Не се сещам. Животът ми не е особено вълнуващ. Работата ми в общинската администрация го запълваше изцяло.
– Вярвам ти, Ръсти. Но разбера ли, че си печелил допълнително, като си работил за НАСА или ЦРУ, много ще се ядосам.
– Де да бях работил за тях. Как си го представяш на вратата ми да почука някой ракетен специалист или шпионин? И да ме помоли за помощ. Разказах ти вече за единствения личен проект, по който работих с онази моя приятелка. Но той се провали. Никой не го иска.
11.
Ричър остави Ръдърфорд в колата, все едно беше малко дете. Или куче.
Това не бе най-доброто решение. Ричър бе наясно с рисковете. Знаеше, че има разпоредби, които забраняват оставянето на деца сами в кола. Не бе сигурен за кучетата. Но рисковете, от които се притесняваше, бяха от съвсем друго естество. Какви бяха шансовете някой като Марти да мине случайно от тук? И да забележи Ръдърфорд. Да извади телефона си. Да повика подкрепление. Или Гудиър да познае колата на своя приятел и да започне да задава въпроси, на които Ричър не бе готов да отговаря. Все още не. Това бе целта на идването му тук. Възможността ползите да надвишат рисковете. Възможността да провери една теория. Да подреди няколко парченца от пъзела. Или да установи, че е сбъркал.