– Мисля, че късметът му се кани да му изневери.
– Много бих се радвала, ако е така. Особено ако тези телефонни разговори дадат резултат. Или ако успея да го открия.
– Имам необикновеното предчувствие, че непременно трябва да надзърнете в задния двор на Холи. В рамките на следващия час и половина.
– Наистина ли?
Ричър кимна.
– Може наистина да надзърна в задния ѝ двор. А вие може да се окажете прав за онези куфари. Но не сте го чули от мен. Разследващите скриха тази информация от пресата от страх да не се появят имитатори. Освен това възнамеряват да я използват, за да проверят доколко достоверни са показанията на някои свидетели.
– Благодаря, полицай Рул. Желая ви успех с телефонните разговори.
– Почакайте! Искам да ви задам един въпрос! Как разбрахте?
– За приятеля на Холи?
– Не. За куфарите.
– Свързано е с нещо, върху което работя. Може би. Все още нареждам парченцата от пъзела.
– Внимавайте къде може да ви отведе това. Става въпрос за текущо разследване. Стойте настрана от него. Научите ли нещо, трябва веднага да ми кажете.
– Не се притеснявайте. Ще ви кажа. Когато съм сигурен.
……
Когато Ричър се върна при колата, завари Ръдърфорд заспал. Като малко дете. Или куче.
– Намери ли каквото търсеше? – попита Ръсти и разтърка очи, докато Ричър се настаняваше на седалката до него.
– Открих още едно парченце от пъзела – отвърна Ричър. – Евентуално.
– Каква е следващата ни задача?
– Място за нощувка.
– Можеш да отседнеш у дома.
– Благодаря, но трябва да откажа. Ти също не бива да се връщаш там. Вчера си видял онази жена да наблюдава жилището ти. Това означава, че знаят къде живееш. Трябва да намерим друго място. Дискретно. Анонимно. Място, което да не привлича внимание. На близко разстояние. Може би мотел извън града. Или близо до магистралата.
Ръдърфорд, който бе посегнал към бутона за запалване, дръпна ръка и извади телефона си.
– Ще трябва да потърся в интернет. Целия си живот съм прекарал в този град и никога не съм отсядал в хотел тук. – Той въведе няколко команди, плъзна пръст по дисплея и след минута-две свали телефона. – Има още един проблем. Не се обиждай, Ричър, но смяташ ли, че си човек, който може да влиза и излиза от дадено място, без да привлече внимание? Колкото и дискретен или анонимен да е някой мотел.
Ричър не отговори.
– Предлагам алтернативен вариант – продължи Ръдърфорд. – Имам ключ за апартамента на един съсед. Намира се на същия етаж, точно срещу моя. Собственикът замина на круиз с луксозен кораб. Човекът не понася жегите тук и прекарва голяма част от годината по други места. Живее в апартамента само през зимата. Аз се грижа за дома му, поливам цветята и прочие. Можем да отседнем там. Приятелят ми не би имал нищо против, а и никой няма да разбере. Това дори може да ни помогне, защото, ако някой ни види да влизаме в сградата, ще предположи, че се прибираме в моя апартамент, а ние няма да сме там. Ако някой дойде на гости, портиерът ще звънне на мобилния ми телефон. И така ще видим кой идва.
– Мисля, че ще свърши работа. – Ричър се замисли и попита: – Има ли гаражи в сградата?
– Да, има подземен паркинг. Входът е отзад.
– Твоята кола там ли е?
Ръдърфорд кимна.
– Всеки апартамент разполага с едно паркомясто. Можеш да наемеш друго срещу допълнително заплащане. Има и места за посетители.
– Тази кола може да остане и на улицата – каза Ричър. – Имаш ли тиксо у вас?
– Че защо ми е тиксо?
– А остър нож?
– Имам няколко кухненски ножа, но не са кой знае колко остри. Не си падам по готвенето.
– Къде е най-близката железария?
– Не съм сигурен, но близо до магистралата има голям комплекс, който обслужва предимно шофьори на камиони. Там продават такива неща.
……
Комплексът не бе най-големият, който Ричър бе виждал, но бе наистина внушителен. Приличаше повече на малко селище, отколкото на бензиностанция. Имаше пицария и закусвалня, в която предлагаха бургери и пържени пилета. Два мотела. Кафене. Дори магазин за сувенири. Бензиностанцията заемаше площ почти колкото футболно игрище, но като че ли бе построена след мотелите и заведенията. Колонките бяха разделени на две групи – четири редици обикновени колонки за коли и джипове и шест по-големи, разположени по-далече една от друга, за камионите.
Ричър и Ръдърфорд оставиха колата до една от малките колонки и се запътиха към основната сграда. Ръсти се замисли за миг, после поведе Ричър към щанда с ножове. Ричър си избра два – по-голям и по-малък. Първият не му допадна, защото имаше тъпо острие, изработено от евтина стомана, но въпреки това го взе заради заплашителния му вид, който можеше да бъде от полза. По-малкият бе далеч по-качествен. Сгъваше се и лесно се побираше в джоб. Острието бе добре наточено и се отваряше с едно движение на китката. Ричър плати ножовете в брой, после сложи в кошницата две ролки тиксо и лютив спрей за Ръдърфорд. Тъкмо се насочваше към касата, когато забеляза щанда за дрехи. Порови из него и откри чифт панталони в цвят каки и светлозелена тениска. Добави към тях и риза от джинсов плат, която можеше да му послужи и като тънко яке. После отиде на касата и плати покупките и бензина. Ричър връчи на Ръсти найлоновия плик, в който бе сложил всичко освен дрехите, и се запъти към тоалетната, за да се преоблече. Прехвърли четката за зъби, паспорта, картата и парите в джобовете на новите си дрехи и изхвърли старите в кошчето за боклук. Когато се върна в бензиностанцията, Ричър завари Ръсти пред машина за хотдог, на която се въртяха наденички.