– Взех ти това – каза Ръдърфорд и му подаде друга торбичка.
Ричър я взе и надникна вътре. Видя две картонени кутии в ярки цветове. В едната имаше мобилен телефон, в другата – безжична слушалка. Той върна торбичката на Ръсти с думите:
– Благодаря ти. Оценявам жеста, но не обичам мобилните телефони.
– Моля те, вземи я – настоя Ръсти. – Направи го заради мен. Не можеш да ме пазиш двайсет и четири часа в денонощието, а аз ще се чувствам по-спокоен, ако знам, че мога да ти се обадя при нужда. Дори чакането тук ме изнерви ужасно и едва се сдържах да не те последвам в тоалетната. Освен това виж! – Ръсти бръкна в плика и извади телефона. – Взел съм ти най-стария модел, който успях да открия. Беше последният. Няма връзка с интернет. Можеш само да провеждаш разговори и да пишеш съобщения. Нищо повече. Ще го настроя вместо теб, ще заредя батерията. А когато всичко свърши, можеш да ми го върнеш, ако не го искаш. Някой музей ще го приеме с радост.
Ричър замълча, но взе плика с телефона и слушалката.
……
В момента, в който Ричър се преобличаше, телефонът на Сперански звънна. Онзи за еднократна употреба. Той го вдигна веднага. Разговорът бе кратък. Обаждането дойде от мъж, който се намираше съвсем наблизо. И докладва последните събития. Първо съобщи фактите, после изказа мнение. Кратко и ясно. Разговорът донесе на Сперански известно облекчение. Той отпи глътка студен чай и набра един номер на кодирания си телефон.
– Можеш да отзовеш екипа – каза Сперански. – Ръдърфорд и Скитника са в града.
– Видя ли ги? – попита гласът по телефона.
– Не. Моят човек в полицейското управление ми съобщи новината.
– Не ги ли е арестувал?
– Не е установил контакт с тях. Служителка в полицията е споменала информацията мимоходом, без да осъзнава важността ѝ.
– Защо са се върнали?
– Нямам представа. Може Ръдърфорд да се е отказал от идеята си да се качи на самолет. Може Скитника да се е свързал с него и да го е повикал. Ще разберем.
– Някаква представа къде отиват?
– Нищо конкретно.
– Добре. Ще поставим под наблюдение дома на Ръдърфорд, кафенето и ресторанта. Той обикновено се движи в този район.
– Добре. Още нещо. Нареди на екип да мине покрай мястото на засадата, преди да се прибере в града. Или прати там поне двама души. Моят човек трябваше да докара Скитника. Явно му се е случило нещо.
– Ще им кажа да проверят. Можем да разчистим мястото, ако е необходимо. Какво да правим, ако не е необходимо?
– Необходимо е. Той се е провалил. Или ни е предал. И в двата случая е безполезен.
……
Ричър излезе навън, наля бензин и каза на Ръдърфорд да кара към дома си, като спре на двайсетина метра преди входа на подземния паркинг.
– Има ли камера отвън? – попита Ричър, когато наближиха.
– Да – отвърна Ръдърфорд и посочи. – Ей там, над вратата. Понякога, ако е късно и вали, а на смяна е някой по-любезен портиер, можеш да присветнеш с фаровете и да ти отвори дистанционно. Това ти спестява излизането от колата.
– А как отваряте вратата обикновено?
– С дистанционно. Насочваш го към сензора и готово. Има и клавиатура за всеки случай.
– Често ли сменят кода?
– Не. – Ръдърфорд подбели театрално очи. – Кодът е 1234, откакто се нанесох в апартамента.
– Какво е разположението на подземния паркинг?
– Спускаш се по рампа, която завива наляво. Няма добра видимост и би трябвало да натиснеш клаксона, но никой не го прави. Самият паркинг е най-обикновен правоъгълник. Между колоните се побират три автомобила. Покрай стените има място за една редица от автомобили и за две в средата на паркинга.