– Камери?
Ръдърфорд се замисли за миг.
– Да. На тавана са монтирани от онези плафони. Не знам точно колко…
– Има ли пешеходен достъп?
– Да. Има врата в далечния край. Тя води към стълбище, което излиза във фоайето. Отваря се със същото дистанционно или с друга клавиатура.
– Добре. Ще рискуваме. Ще минем покрай входа, след което ще заобиколиш сградата и ще спреш на място, от което да наблюдаваме главния вход.
Ръдърфорд подкара бавно покрай входа на паркинга, след което зави в страничната уличка, едва провря колата между два контейнера за боклук и спря до бордюра диагонално срещу входа на ресторанта. Ръсти не изключи двигателя и бе готов да потегли всеки момент. Ричър огледа улицата пред тях. Работеше систематично, наслагваше въображаема координатна мрежа върху тротоарите и витрините на магазините. Не видя никой да се шляе безцелно или да чака в паркирана наблизо кола. Нито един автомобил или пешеходец не мина два пъти покрай тях. Ръдърфорд извади от кутията новия мобилен телефон. Ричър продължи да оглежда района, като този път насочи вниманието си към улицата зад тях. Ръдърфорд извади парче пластмаса с размерите на кредитна карта и отчупи от него малък златист чип, който постави в телефона. Върна батерията на място и включи телефона. Ричър продължи да оглежда улицата. Този път отпред. Отново не видя никого. Дисплеят на телефона светна, засвири тиха електронна мелодия. Ричър продължи да оглежда улицата. Отзад. Не видя никого.
– Има малък заряд в батерията – каза Ръдърфорд и подаде телефона на Ричър. – Тук ли ще останем? Мога да го заредя докрай.
– Не – отвърна Ричър. – Хоризонтът е чист. Време е да потеглим. Ето какво искам да направиш. Иди в сградата и кажи на портиера, че си се върнал от летището, защото си забравил нещо. Кажи му, че си презаверил билета и ще летиш днес следобед. Посъветвай се с него кога трябва да тръгнеш, за да пристигнеш там в четири и петнайсет. Благодари му каквото и да ти отговори, кажи му, че ще се видите след две седмици, и се качи горе. Но не влизай в твоя апартамент, иди в този на съседа. Изчакай ме там. Разбра ли ме?
– Добре. – Ръдърфорд подаде на Ричър ключа за колата и отвори вратата. – Ще ти изпратя съобщение, когато се кача. Вече имаш телефон. Можеш да го използваш от време на време.
12.
Съобщението пристигна след пет минути. Съдържаше само две думи. В безопасност. Ричър го прочете, изчака още пет минути, взе плика с покупките от железарията, излезе от колата и тръгна към сградата, в която живееше Ръдърфорд.
Будката на портиера се подаваше от страничната стена. Бе разположена точно срещу асансьорите, на равно разстояние между входа и вратата, за която Ричър предположи, че води към подземния гараж. Тя бе облицована със същия махагон като ламперията по стените, а зеленикавият мрамор на плота отпред имаше същите шарки като този на пода. Поне осемдесет процента от повърхността на будката бе покрита с всевъзможни съобщения, правилници, процедури… Ричър забеляза още компютърен монитор, стационарен телефон с множество копчета, мобилен телефон с голям дисплей. Пространството зад бюрото вероятно бе стандартно, но портиерът го запълваше изцяло. Той бе трийсетина-годишен, с обръсната глава, месесто лице, малки очи и масивно телосложение. Много масивно. Вероятно е играл – и то добре – в гимназиалния отбор по американски футбол, предположи Ричър, след което животът му се е объркал.
– Мога ли да ви помогна? – попита портиерът.
През годините, прекарани във Военната полиция, Ричър се бе убедил, че повечето разследвания следват теорията на вероятностите. Ако е убита жена, най-често убиецът е съпругът. Ако от магазина изчезне стока, най-често крадецът е нощният пазач. Ако някой продава информация, най-често го прави за пари. Освен ако не е жертва на шантаж, но това се случваше сравнително рядко. Или ако не беше измамен. Или ако не го правеше от убеждения, което бе най-редкият случай.
– Кажи си цената! – отвърна Ричър.
Портиерът се сепна и го зяпна смаяно.
– За какво?
– Току-що позвъни някъде. Или изпрати съобщение. Или имейл. Колко пари искаш, за да се свържеш с мен следващия път?
Мъжът се пресегна и постави ръка върху телефона, който изчезна под огромната му длан.
– Не съм изпращал никакво съобщение. Нямам представа за какво говорите.
– Разбира се, че имаш – каза Ричър. – Току-що разговаря с господин Ръдърфорд. А после съобщи на някого в колко часа ще потегли за летището. Сутринта си се свързал със същите хора и си им казал за таксито на господин Ръдърфорд.