……
Ричър не помръдна от стола на портиера в продължение на следващите четиресет минута, след което вниманието му бе привлечено от монитора. И по-точно, от горния му ляв ъгъл. Онзи, който предаваше изображението от камерата над вратата на подземния паркинг. Образът бе леко разкривен, тъй като обективът бе широкоъгълен, тип рибешко око, но черният шевролет събърбън трудно можеше да бъде сбъркан с друг автомобил. Той спря до бордюра на десетина метра от входа, достатъчно близо, за да може Ричър да различи русите коси на шофьора и пътника до него. След секунди по улицата мина синя тойота и спря пред входа на паркинга. Очевиден пропуск, помисли си Ричър. Получават черна точка. Явно са бързали, но въпреки това трябваше да сменят колите си.
Ричър проследи с поглед жената, която слезе от тойотата. Бе същата червенокоса дама от предишния ден. Ричър я видя да набира кода за вратата – 1234. Същият код, който не бе променян, откакто Ръдърфорд се бе нанесъл в сградата. Колата продължи напред, спря и жената се качи. Миг по-късно тойотата изчезна от горния ляв ъгъл, но се появи в друг сегмент на екрана. Тя се появи в долната част на рампата и зае средното от трите свободни места, разположени в една от централните редици на подземния паркинг. Шофьорът излезе. Същата жена, която Ричър бе видял зад волана преди. Червенокосата се присъедини към нея. А после и мъжът, когото Ричър бе пратил в безсъзнание. Накрая се появи и онзи, когото Ричър бе метнал през прозореца на колата.
Четиримата се разпръснаха и огледаха подземния паркинг. Провериха входовете, потърсиха алтернативни маршрути за влизане и излизане. После се спряха пред колата на Ръдърфорд, светло-кремав фолксваген костенурка от 70-те години на миналия век, паркиран почти в средата на лявата редица от автомобили. От двете му страни имаше по едно празно място, след което отляво бе оставен джип "Гранд Чероки", а отдясно "Форд Ф150". Идеалните коли от гледна точка на всеки екип, устройващ засада. Високи, масивни, зад които човек лесно може да се скрие. Мъжът, когото Ричър бе пратил в безсъзнание, посочи първо джипа, после форда и накрая едно празно място, перпендикулярно на далечната стена. Ричър знаеше какво се върти в главата му. Случайността му поднасяше плана като на тепсия. Шофьорът можеше да паркира тойотата на свободното място до отсрещната стена. Човек от екипа щеше да се скрие зад джипа, а друг – зад форда. Едната жена щеше да заеме позиция до вратата за пешеходци, в случай че нещо подплашеше Ръдърфорд и той хукнеше обратно към стълбите. В противен случай щяха да го изчакат да стигне до колата си. Тогава тойотата щеше да потегли напред. Дамата зад волана щеше да използва само електродвигателя както вчера и Ръдърфорд нямаше да чуе нищо. Появата ѝ щеше да го изненада. Тогава двамата мъже щяха да изскочат от скривалищата си. Единият щеше да отвори вратата. Другият щеше да сграбчи Ръдърфорд и да го напъха вътре. Детска игра.
Подземният паркинг предлагаше и още едно удобство. Той бе изключително подходящо място. Похитителите нямаше да се чудят по кой маршрут ще поеме Ръдърфорд, ако трябва да го проследят до летището. Нямаше да се притесняват за уличен трафик или места за паркиране. Шансът да се появи случаен свидетел на отвличането бе далеч по-малък, отколкото на улицата. Нямаше да се притесняват и за охранителните камери, тъй като портиерът бе техен човек. Или поне така смятаха.
Подземният паркинг бе добро място, но не и идеално. Броят на хората с достъп до него бе ограничен, но не напълно. Това оставяше възможност за появата на случайни свидетели. Които лесно можеха да се превърнат в невинни жертви. Рискът бе твърде голям, поне според Ричър. Но не той планираше тази засада. А онези четиримата, които се събраха заедно за момент и започнаха да сочат, да махат с ръце, да спорят…
Ричър съжаляваше, че изображението не е по-голямо и по-ясно, но доколкото можеше да прецени, мъжът, когото бе нокаутирал вчера, заемаше страната на жената, която шофираше. Останалите двама отстъпиха в спора. Накрая тя поклати глава и посочи фолксвагена на Ръдърфорд, сложи ръце на кръста си и изчака Нокаутирания да се върне до тойотата. Той отвори багажника, извади нещо и го отнесе до фолксвагена. Заобиколи отзад, коленичи и пъхна ръка под колата. Първата мисъл на Ричър бе: бомба! Но после размисли. Кутията бе прекалено малка, за да съдържа експлозив. Явно ставаше въпрос за нещо друго. Нокаутирания се отказа да напъха кутийката под колата и я постави в средата на кухината на задната броня. Жената, която шофираше, извади мобилния си телефон. Провери дисплея и кимна. Проследяващо устройство, досети се Ричър. Умно. Получават червена точка.