Ричър ясно чуваше вътрешния си глас, който му нашепваше, че е време да си върви. Че проблемът не е негов. Но той бе чул китарата да плаче в ръцете на този младеж. Бе видял пръстите му да танцуват по грифа. Пръсти, които нямаха нищо общо с тези на Ричър. Бързи и фини, те сякаш прелитаха от струна на струна. Ричър си представи как онази горила сграбчва ръката на китариста. Представи си как собственикът размахва чук. Затова не помръдна от мястото си.
– Ако желаете, мога да се върна – предложи Ричър. – Ще помогна на собственика да разгледа ситуацията от друг ъгъл. Може би ще го накарам да промени решението си относно хонорара ви.
– Можете ли да го направите? – Певицата като че ли не му повярва.
– Мога да бъда много убедителен.
– И да не пострадате.
– Възможно е някой да пострада. Но няма да съм аз.
– Той има чук – заяви китаристът, който пристъпваше нервно на място.
– Едва ли ще се стигне до използването му. А и чукът не е проблем. Защо да не опитам? Какво ще загубите?
– Не съм сигурен дали…
– Благодаря ви – прекъсна го певицата. – Ще бъдем много щастливи, ако ни помогнете. Само внимавайте.
– Винаги внимавам – отвърна Ричър. – А сега ми разкажете за китарата. Резервната. Онзи мъж наистина ли я открадна? .
– Едрият тип я взе – каза китаристът. – Тръгна след мен, когато излязох от офиса, и я взе. После я хвърли надолу по стълбите към мазето и ме изгледа странно… сякаш ме предизвикваше да отида и да я прибера.
– Там ли я оставихте?
Китаристът извърна поглед.
– Няма проблем. Постъпили сте правилно. – Ричър замълча и попита: – Много ли струваше?
– Може би хилядарка. – Китаристът сви рамене. – За мен това са много пари.
– А собственикът? С чука? Как се казва?
– Локхарт. Дерек Локхарт.
– Колко обеща да ви плати?
– Двеста долара.
– Добре. Кой друг работи там освен Локхарт, горилата от офиса и бармана?
– Никой.
– Има едно хлапе, което чисти масите – каза певицата. – Но по-голямата част от времето си прекарва отзад, за да пуши трева.
– Друг?
– Не.
– Виждали ли сте оръжия?
Китаристът и певицата се спогледаха и поклатиха глави.
– Добре тогава. Къде се намира офисът на Локхарт?
– На втория етаж – отвърна китаристът. – По стълбите след тоалетните.
……
Когато Ричър се върна в заведението, завари един-единствен клиент да допива бутилката си бира. Барманът метеше пода между масите и сцената. Ричър не видя никой друг, затова се запъти право към тоалетните, подмина ги и се качи по стълбите. Стигна до врата, която препречваше тясна площадка. Беше затворена. От другата страна обаче се чуваше глас. Определено беше мъжки, макар Ричър да не успя да различи и една дума. Гласът бе тих. Ритмичен. Сякаш броеше. Вероятно оборота за седмицата. Нищо чудно вратата да бе заключена. Ричър хвана топката на бравата. Завъртя я и едновременно с това бутна вратата с рамо. Тя поддаде лесно и във въздуха се разлетяха трески.
– Извинете, господа – каза Ричър, влезе в стаята и затвори разбитата врата. – Не разбрах, че е заключено.
Помещението беше малко. Имаше размерите на килер, а не на кабинет. Двамата мъже зад бюрото стояха рамо до рамо.
Ричър предположи, че по-дребният е Локхарт. Другият бе възпълен, отпуснат като торба, гигант. Явно той бе охранителят. И двамата замръзнаха. Бюрото бе покрито с купчини смачкани омазани банкноти.
– Кой си ти, по дяволите? – попита Локхарт, след като се окопити.
– Казвам се Джак Ричър. Представлявам групата, която свири тази вечер. Дойдох да поговорим за договора им.
– Те нямат никакъв договор.
– Вече имат. – Ричър взе близкия виенски стол, всъщност единствения свободен стол в стаята, изпробва здравината му и седна.
– Време е да си тръгваш – каза Локхарт.
– Току-що дойдох.
– Не може да стоиш тук. Не и по време на броенето.
– Само това ли измисли за цялото време, откакто дойдох?
Локхарт се сепна и затърси подводни камъни в думите му.
– Какво означава това?
– Каза, че не мога да стоя тук. Но аз съм тук. Грешна логика от твоя страна.
– Можеш да си тръгнеш – заговори Локхарт подчертано ясно и отчетливо. – Или да те накарам да си тръгнеш. Да те изхвърля.
– Ти ли ще ме изхвърлиш? – усмихна се Ричър.
Собственикът на бара сви юмрук.
– Мога да наредя да те изхвърлят.
– Сигурен ли си? Къде са хората ти?