– Какво мислиш? – попита Ръдърфорд.
– Не знам – отвърна Ричър. – Това дом ли е или шоурум?
– Дом. Мич живее тук от години. Макар да има още две жилища. Апартаментът невинаги е изглеждал така. Той направи мащабен ремонт миналата година. Купи някои доста интересни неща. Виждаш ли това? – Ръдърфорд посочи яйцето. – Идва от фабрика за електрически крушки в Германия. Използвали са го, за да тестват качеството на вакуума. Сега Мич го използва, за да си държи уискито. – Ръдърфорд отиде до яйцето и отвори страничната вратичка в предната му част. Вътре имаше четири кристални гарафи, пълни със златиста течност, и осем масивни чаши. – Помисли си хубаво, преди да си налееш. Най-евтиното уиски тук струва двайсет бона бутилката.
– Предпочитам кафе – отвърна Ричър. – Стига твоят приятел да има нещо толкова банално.
– Аз също бих изпил една чаша – присъедини се Ръдърфорд, който отиде до кухненския бокс и отвори стенен шкаф с голяма лъскава машина за кафе с множество копчета, кранове и лостове. – Стига да разбера как работи това чудо.
Ричър пристъпи към центъра на помещението.
– Не спомена ли, че разполагаш с ключове, за да поливаш цветята на твоя приятел?
– Точно така – кимна Ръдърфорд.
– Какво е станало? Да не би да си забравил да го правиш? И те са умрели.
– Не, разбира се, че не. Мич ще ме убие. Те са ей там, на полицата.
Ръдърфорд посочи три миниатюрни саксии вляво от прозореца на дневната. Във всяка от тях имаше сбръчкано стъбълце, наподобяващо умалено умиращо дърво.
– Тези неща живи ли са? – възкликна Ричър.
– Двете отстрани са на повече от сто години. Онова по средата е по-младо. Мисля, че Мич спомена шейсет години. Тези растения идват от една гора в подножието на планината Фуджи в Япония. Това е единственото място в света, където растат. Едно и също семейство се грижи за тях от много поколения.
– Приятелят ти има интересен вкус. С какво се занимава?
– С компютри, като мен. – Ръдърфорд се замисли и на лицето му се изписа искрена тъга. – Но неговата идея за един милион долара проработи. За разлика от онзи боклук, на който възлагах всичките си надежди.
Ричър се настани на едно канапе и зачака Ръдърфорд да разгадае как работи машината за кафе.
– Ръсти, трябва да поговорим за нещо сериозно. Хората, които те преследват, налапаха въдицата за пътуването ти до летището и не пропуснаха да се появят в подземния паркинг. Но не се възползваха от възможността да ти устроят засада там. Постъпиха правилно предвид обстоятелствата. Вместо това поставиха проследяващо устройство на колата ти.
– Но аз нямам намерение да ходя до летището – отвърна Ръдърфорд, постави чашите на масичката за кафе и седна на другото канапе. – Какво ще правят, ако колата ми не помръдне от мястото си?
– Нямам представа. Зависи от търпението им. И от това колко спешен е проблемът, който се опитват да решат. Предполагам, че няма да се забавят и ще дойдат да те потърсят. Можем да го избегнем, ако разберем какво искат. Насочи цялото си внимание към отговора на този въпрос.
Ръдърфорд поклати глава.
– Вече ти казах. Не притежавам нищо, което някой би могъл да пожелае.