– Възможните сценарии са два – продължи Ричър. – Притежаваш нещо, но не го осъзнаваш. Или те смятат, че е у теб, а то не е. С първия случай можем да се справим. Вторият ни изправя пред по-сериозно предизвикателство. Затова чуй какво искам да направиш. Изпий си кафето. А после легни на канапето. Затвори очи. Избери си един ден. Да речем, понеделника от седмицата, преди да започне онази история с блокираните компютри и искането за откуп. Разкажи ми всичко, което си направил от мига, когато си отворил очи сутринта. Не пропускай нито една подробност, колкото и банална да ти се струва. Човек никога не знае откъде ще изскочи заекът.
– Добре – отвърна Ръдърфорд, допи си кафето, събу обувките си и вдигна крака върху една от възглавниците на канапето. – Ще се опитам, но не съм сигурен дали ще помогне.
– Трябва да се фокусираш – каза Ричър. – Не бива да се разсейваш, затова изключи телефона.
В този момент телефонът на Ръдърфорд иззвъня.
– Не му обръщай внимание – посъветва го Ричър.
Ръдърфорд обаче вече изваждаше апарата от джоба си. Погледна дисплея и го показа на Ричър. На него пишеше: Портиер.
– Казах му да не те безпокои – отвърна Ричър. – Не вдигай.
– Не мога. Ами ако идва някой от онези типове? Ти сам каза, че ще дойдат рано или късно. Ами ако се опитва да ме предупреди? Трябва да вдигна.
Ръдърфорд включи високоговорителя и постави телефона на масата.
– Господин Ръдърфорд? Извинявам се за безпокойството. Знам, че не се чувствате добре. Но съм длъжен да ви предупредя. Търси ви една жена. Опитах се да я спра, но тя просто ме подмина и сега се качва. Много се ядоса, когато ѝ казах, че не може да ви види…
Ръдърфорд затвори телефона, отиде до вратата и долепи око до шпионката.
– Няма никой… Все още. Сигурно е някоя от жените, които видяхме вчера. Може би онази, която наблюдаваше сградата. Сигурно е разбрала в кой апартамент живея. Идва за мен. Какво ще правим?
– Не е нужно да правим каквото и да било – отвърна Ричър. – Никой не знае, че сме тук.
– Така е. – Ръдърфорд си пое дълбоко дъх. – Ще си стоим тихичко и ще я изчакаме да си тръгне.
– Ще избегнем конфронтация в ограничено обществено пространство. Ще внесем дезинформация в процеса им на вземане на решения. Две ползи без никакви усилия от наша страна.
– Добре, да го направим. – Ръдърфорд обърна гръб на вратата, но миг по-късно на лицето му се изписа тревога. – Чакай малко! Ами ако влезе вътре? Може да използва шперц и да отключи.
– И това ни устройва. Ще се присъединим към нея, ще ѝ зададем някои въпроси. Освен това ще разполагаме с идеалното прикритие. Слязъл си да изхвърлиш някакъв боклук и си заварил крадец в апартамента си. Всъщност крадла. Опитала се да избяга, подхлъзнала се, ударила си главата… Истинска трагедия, но се случват и такива неща, особено с хората, тръгнали по лош път.
– Не можем… Шшшт! Някой идва. – Ръдърфорд долепи око до шпионката. – Но това е… О, боже!
Той отвори вратата и излезе навън по чорапи. Ричър видя непозната жена в другия край на коридора. Тя беше с гръб към тях и посягаше към звънеца на Ръдърфорд. Косата ѝ имаше същия цвят като на жената от тойотата. И същата дължина. Двете не се отличаваха и на ръст. Но дрехите им бяха различни. Непознатата носеше светлосив костюм. Освен това Ричър бе сигурен, че никога не е виждал лицето ѝ.
– Сара! – възкликна Ръдърфорд и разпери ръце. – Толкова се радвам да те видя! Какво правиш тук?
– Тревожех се за теб. – Жената притисна Ръдърфорд в толкова здрава прегръдка, сякаш се канеше да счупи гръбнака му. – Спря да ми звъниш. Не отговаряш на обажданията ми. Оставих ти куп съобщения. После разбрах какво се е случило с работата ти.
– Не съм получил никакви съобщения. Сигурно си звъняла на служебния ми телефон. Онези задници ми го прибраха, когато ме уволниха. Съжалявам. Трябваше да ти кажа. Трябваше да ти звънна.
– Добре ли си?
– Да. Бях леко оклюмал, но сега съм много по-добре.
– Радвам се. Трябва да обсъдим нещо. Може да се окаже много важно. – Огромната чанта на жената се плъзна от рамото ѝ и когато тя я намести, извърна глава и забеляза Ричър на прага на отсрещния апартамент. – О, здравейте! Вие сигурно сте Мич. Много съм слушала за вас.
– Всъщност не – поправи я Ръдърфорд. – Мич замина. Това е Джак Ричър. Ричър, това е приятелката ми Сара Сандс. Онази, за която ти говорих. Двамата със Сара работехме заедно по "Цербер".
……
Ръдърфорд приготви още една кана кафе, докато Сара работеше на лаптопа си и слушаше сбития разказ на Ричър за събитията, последвали пристигането му в града.
– Това не ми харесва – заяви Сандс, сграбчи ръката на Ръдърфорд, когато той остави чаша кафе пред нея, и го погледна в очите. – Никак не ми харесва. Някой се е опитал да те отвлече. Трябва да уведомим Бюрото и да се погрижим за твоята безопасност.