– Всички хора, от които се нуждая, са тук – отвърна Локхарт и посочи мъжа до себе си.
– Той ли? Първо, той не е хора, а човек. В единствено число. Затова трябваше да кажеш "единственият човек, от когото се нуждая". Но дори това не е вярно, нали? Защото е очевидно, че той не може да се справи със задачата. Не може да ме изхвърли, дори да съм заспал. Дори да съм умрял от старост.
По време на цялата тази размяна на реплики Ричър не изпускаше от поглед очите на едрия тип. В един момент те се насочиха към Локхарт. Съдържателят на бара кимна едва забележимо. Горилата се надигна от стола си. Ричър знаеше, че мъжът има само един шанс да успее. Да скочи направо през бюрото и – ако е достатъчно бърз – да се озове от другата страна, преди още Ричър да се е надигнал от стола си. Но дори Ричър вече да се бе изправил на крака, охранителят можеше да използва най-силното си оръжие. Теглото. Той тежеше поне петдесет килограма повече от Ричър. Тези килограми, съчетани със скоростта, която щеше да придобие при скока си напред, щяха да придадат на охранителя огромна инерция. Ричър не можеше да му се противопостави по никакъв начин. Онзи просто щеше да го събори на пода и да го премаже. Да го прикове. Да не му позволи да използва юмруци, лакти, крака… Да не му позволи да диша дори. След което трябваше само да чака. Законите на физиката щяха да свършат останалото. Горилата щеше да лежи отгоре му, докато Ричър изгуби съзнание. Това щеше да донесе на шишкото най-лесната му победа.
Охранителят обаче взе грешно решение. Вместо да се хвърли през бюрото, той реши да го заобиколи. А това бе сериозна грешка за човек с неговите габарити. Подигравките на Ричър бяха замъглили мисълта му. Той не бе фокусиран върху победата. Представяше си само как размазва противника си от бой. Което предостави на Ричър достатъчно време да грабне металната плоча от бюрото. Да я хване здраво с двете си ръце. И да я забие в гърлото на охранителя, досущ като гилотина, която смазва ларинкса и трахеята му. А после да го удари в лицето. Охранителят падна назад и се свлече в ъгъла на стаята. Остана да лежи неподвижно, само отваряше безпомощно уста като риба на сухо и пръскаше слюнки.
– Не бих направил това при нормални обстоятелства – заяви Ричър и седна отново на стола. – Не бих го ударил изневиделица. Бих му дал възможност да отстъпи, да се измъкне, без да пострада. Но после си спомних, че тъкмо той е взел китарата на онова хлапе, затова реших, че заслужава наказание.
Локхарт посегна трескаво към телефона си.
– Трябва да се обадим на 911. И то бързо.
– Приятелят ти ще се оправи – каза Ричър. – А може и да не се оправи. А междувременно, докато той се бори с дихателните си проблеми, нека се върнем на договора на групата. Колко обеща да им платиш?
– Нищо не съм обещавал.
Ричър прокара пръст по ръба на металната плоча.
– Мисля, че си обещал.
Локхарт се хвърли рязко настрани към горното чекмедже на бюрото си. Ричър проследи движението му и хвърли металната плоча като фризби. Ръбът ѝ се заби в основата на носа на Локхарт, счупи го и запрати съдържателя на бара обратно на стола му.
– Започвам да си мисля, че тази играчка е опасна – каза Ричър и пусна плочата на пода. – Не си играйте повече с нея. А сега да се върнем на договора. Кажи ми сумата.
– Двеста долара.
– Двеста долара е била първоначалната сума. След като сте се споразумели за нея, ти изведнъж си проявил интерес към пръстите на китариста. Колко пръста има той на лявата си ръка например.
– Пет. – Локхарт отговори едва доловимо, тъй като не успяваше да си поеме дъх.
– Всъщност четири. По-правилно е да наречем петия не пръст, а палец. Но приемам отговора ти. И така, двеста долара, умножени по пет, правят…?
– Хиляда.
– Браво! Това е новата сума по договора. Приемаме плащане само в брой.
– Забрави!
– Тук има доста пари. Ако броенето им те затруднява, какво ще кажеш да взема всичките?
– Добре, добре… – почти изскимтя Локхарт, взе две пачки и ги плъзна по бюрото.
– Чудесно. А сега да добавим неустойка за закъсняло плащане. Това са още петстотин долара.
Локхарт изскърца със зъби, но побутна към Ричър нова купчинка банкноти.
– Почти приключихме. Остава ни компенсацията за повреденото имущество.
– Какво, по…
– За китарата на хлапето. Твоят приятел я хвърлил по някакви стълби. Можеш да му удържиш парите, ако желаеш, но клиентът ми в никакъв случай няма да плати новата китара от собствения си джоб.
Погледът на Локхарт сновеше между пачките на бюрото му. Ричър сякаш чуваше мислите му – колко пари са му останали, дали шансовете да ги запази ще се увеличат, ако реши да окаже съдействие…